Аз се засмях.
— И какво стана с твоя кръжок?
— Зарязах го през юни, бях адски вбесена — каза Мидори. — Повечето от тези университетски типове са пълни шарлатани. Ужасно ги е страх някой да не разбере, че нищо не разбират. Всички четат едни и същи книги, бръщолевят едни и същи неща и заспиват, като слушат Джон Колтрейн или гледат филми на Пазолини. Това ли се нарича „революция“?
— Хей, не питай мен, аз всъщност никога не съм виждал революция.
— Ако това е революция, здраве му кажи. Те навярно биха ме разстреляли, задето сложих умебоши в оризовите си кюфтета. Навярно и теб биха разстреляли, задето си наясно с конюнктива.
— Това не би могло да се случи.
— Повярвай ми, знам какво говоря. Аз съм от работническата класа. И да стане, и да не стане революция, работническата класа ще трябва да продължи да мизерства в същите стари скапани бордеи. А какво е революция? Със сигурност не е просто смяна на името на градския съвет. Но тия момчета не го знаят. Тия момчета с техните високопарни речи. Кажи ми, Ватанабе, някога виждал ли си данъчен служител?
— Не, не съм.
— А пък аз съм виждала. Много пъти. Влизат тежко-тежко и си придават важност. „За какво е тази счетоводна книга?“; „Ама много небрежно се отнасяте към документацията“; „Наричате това текущ разход?“; „Искам веднага да видя всички те ви квитанции“. Междувременно ние стоим свити в ъгъла, а когато дойде време за вечеря, ги гощаваме с домашно суши8. Ще ти кажа обаче, че баща ми нито веднъж не измами с данъците си. Той си е такъв, истински консервативен изряден платец. Но иди кажи това на данъчния. Той може само да се рови, да се рови и пак да се рови. „Доходите тук са малко ниски, не смятате ли?“ „Ами, разбира се, че ще са ниски, когато не се изкарват никакви пари!“ Идеше ми да изкрещя: „Върви да вършиш това там, където са изкарали някакви пари!“ Мислиш ли, че манталитетът на данъчния служител би се променил, ако стане революция?
— Много се съмнявам, много се съмнявам.
— Тогава за мен този въпрос е решен. Няма да повярвам в никаква проклета революция. Любовта е всичко, в което вярвам.
— Почивка — казах аз.
— Почивка — рече Мидори.
— Кажи ми къде отиваме? — попитах.
— В болницата — отвърна тя. — Баща ми е там. Мой ред е да стоя с него целия ден.
— Баща ти ли?! Мислех, че е в Уругвай!
— Излъгах те — каза Мидори, сякаш това бе нещо съвсем обикновено. — Той все се заканваше да се пресели в Уругвай завинаги, но никога не го направи. Не е в състояние да напусне Токио.
— Много ли е зле? — попитах.
— Просто е въпрос на време — рече тя.
Направихме няколко крачки в мълчание.
— Знам какво говоря. Същото нещо имаше и майка ми. Тумор в мозъка. Можеш ли да повярваш? Едва са минали две години, откакто я погуби мозъчен тумор, а сега пък той.
Коридорите на Университетската болница бяха шумни и претъпкани с неделни посетители и по-леко болни пациенти и навсякъде се носеше онази особена миризма на болница — облаци от дезинфектанти, букети, носени от посетители, урина и спарени дюшеци. А сестрите притичваха насам-натам, потрепвайки монотонно с токчетата си.
Бащата на Мидори беше в стая за двама, в леглото близо до вратата. Легнал, той приличаше на смъртоносно ранено дребно създание. Лежеше отпуснат на една страна, с провесена лява ръка, във вената на която бе забита игла. Беше мършав дребен човек, създаващ впечатление, че ще става още по-мършав и по-дребен. Бял бинт бе увит около главата му, а бледите му ръце бяха осеяни с точки, оставени от инжекциите или от интравенозните системи за хранене. Полуотворените му очи бяха втренчени някъде в пространството, но щом влязохме в стаята, силно зачервените му очни ябълки помръднаха по посока към нас. Те останаха фокусирани за около десет секунди, после се зареяха обратно към точка в пространството.
При вида на тези очи ставаше ясно, че той скоро щеше да умре. Нямаше нищо в плътта му освен жалки останки от онова, което някога е било живот. Тялото му приличаше на порутена стара къща, от която са изкарали всичко и която очаква единствено да я съборят окончателно. Около пресъхналите му устни никнеха като плевели мустачки. Значи, помислих си, дори след като жизнената му сила се е почти изчерпала, брадата на мъжа продължаваше да расте.