Подминаха самотна улична лампа — четириметрово захарно бастунче с желиран бонбон отгоре. Лампата хвърляше червеникава светлина, която превръщаше падащите снежинки в пламъчета.
Призрака навлезе в участък, от който се виждаха просторна равнина, сребриста и гладка, а в далечината — планина. Уейн никога не бе виждал такава планина. В сравнение с нея Скалистите планини бяха обикновени хълмчета. Дори ниските върхове изглеждаха високи колкото Еверест. Закривените скални зъбери бяха толкова остри и огромни, че можеха да погълнат небето. Издигащите се на над десет хиляди метра височина скали пронизваха нощта, устремени към звездите.
Над всичко това се рееше сребристият сърп на луната. Уейн се вгледа в нея, отмести поглед за момент, после пак се вгледа. Луната имаше закривен нос, умислено извити устни и затворено, спящо око. Когато тя издиша, вятър подгони сребристите облаци над равнината. Уейн едва не запляска възторжено с ръце.
Не можеше да отдели за дълго погледа си от планината. Безмилостните върхове привличаха вниманието му, както магнит привлича стружки. Защото там, на склона на най-високата планина, грееше скъпоценен камък. Бе по-ярък от луната, по-ярък от която и да е звезда. Озаряваше нощта като факла.
Коледната земя.
— Можеш да свалиш стъклото и да се опиташ да хванеш някоя от тези захарни снежинки! — подхвърли Манкс.
За момент Уейн бе забравил кой седи зад волана. Просто бе престанал да се тревожи за това. Това не бе важно. Важното бе да стигнат там. Копнееше да е вече там, да мине през портите от захарни пръчици.
— Захарни снежинки? Как така захарни?
— Щом казвам, че са захарни, значи са захарни! От най-пречистена меласа са и ако бяхме със самолет, отзад щяха да се образуват облаци от захарен памук! Хайде! Свали стъклото! Улови някоя, за да провериш дали лъжа!
— Дали ще е студена? — попита Уейн.
Господин Манкс го погледна през огледалото за обратно виждане. От усмивката около ъгълчетата на очите му се бяха образували бръчици.
Вече не изглеждаше страшен. Беше млад и макар да не бе пръв красавец, имаше вид, може би заради черните кожени ръкавици и черното палто. Косата му вече бе черна, зализана назад и скрита под шапката с кожена периферия. Широкото му чело се виждаше ясно.
Човека с противогаза спеше, върху брадясалото му лице грееше усмивка. Носеше бяла военна униформа, накичена отпред със златни медали. Като се загледа обаче, Уейн разбра, че това не са медали, а шоколадови монети, обвити в златисто фолио. Бяха общо девет на брой.
Уейн осъзна, че Коледната земя е по-хубаво място от „Хогуортс“23, от шоколадената фабрика на Уили Уонка, от Облачния град от „Междузвездни войни“, от царството на елфите Ломидол от „Властелинът на пръстените“. Едно на милион деца получаваше правото да влезе в Коледната земя, и то само ако го желае много силно. Нямаше как да си нещастен на място, където всеки ден е Коледа, където сълзите са забранени и децата летят като ангели. Или се носят. Уейн не схващаше каква е разликата.
Той осъзнаваше и нещо друго — майка му мразеше господин Манкс, защото той не желаеше да я заведе в Коледната земя. Тя не можеше да отиде там, затова не искаше Уейн да отиде. Причината майка му да се налива бе в това, че пияна се чувстваше почти като в Коледната земя… Макар че бутилка джин се различаваше толкова от Коледната земя, колкото кучешка бисквитка от филе миньон.
Майка му открай време бе наясно, че някой ден Уейн ще трябва да отиде в Коледната земя. Тъкмо затова не се задържаше за дълго край него. Тъкмо затова го заряза и не се вясна дълги години.
Не искаше да мисли за това. Щеше да ѝ се обади, когато стигнеше в Коледната земя. Щеше да ѝ каже, че я обича и че всичко е наред. Щеше да ѝ се обажда всеки ден, ако се налага. Вярно, че тя понякога го мразеше и че не ѝ харесваше да влиза в ролята на майка, но той бе твърдо решен да продължи да я обича, да споделя щастието си с нея.
— Студени! — викна Манкс, връщайки мислите на Уейн към настоящето. — Тревожиш се както леля ми Матилда! Хайде. Свали стъклото. Познавам те, Брус Уейн Кармоди. В главата ти се въртят сериозни мисли, нали? Ти си сериозно дете! Трябва да те излекуваме от това! И ще го направим! Доктор Манкс предписва чаша горещо какао и разходка с Арктическия експрес в компанията на другите деца. Ако и след разходката си в лошо настроение, тогава за теб няма надежда. Хайде, свали проклетия прозорец! Нека нощният вятър издуха унинието! Не се дръж като баба! Сякаш возя бабичка, а не малко момче!
Уейн се обърна, за да свали прозореца, и тогава получи неприятна изненада. Баба му Линда седеше до него. Не бе я виждал от месеци. Няма как да посещаваш роднините, които са мъртви.
23
Училище за магия и вълшебство, описано в книгите на Джоан Роулинг от поредицата „Хари Потър“. — Б.пр.