Вик внимателно слезе от мотоциклета. Подрипваше на един крак, за да не натоварва болното си коляно. Маги я подхвана през кръста. Вик понечи да ѝ каже, че не се нуждае от патерица, но истината бе, че се нуждаеше. Едва ли можеше да се добере до библиотеката без чужда помощ, така че инстинктивно преметна ръката си над раменете на Маги. След няколко крачки Маги спря и извърна глава назад към Прекия път, който отново минаваше над река Сийдър. Реката бе по-широка от преди, водите ѝ се пенеха край тесния път, простиращ се зад библиотеката. Храсталаците, които едно време растяха по брега, ги нямаше.
— Какво има от другата страна на моста този път?
— Двама мъртъвци.
— Дали някой няма да те п-п-п-оследва?
— Съмнявам се. Там ме търсеше полиция, но мостът ще изчезне, преди те да са го открили.
— И тук идва п-п-олиция.
— Мен ли търсеха?
— Не знам! Може би! На връщане от аптеката видях п-п-о-лицейска кола отпред. Така че си бих камшика. Понякога п-п-преспивам тук, но използвам и други м-м-еста.
— Къде? Ако не се лъжа, предния път спомена, че живееш при роднини… някакъв твой чичо?
Маги поклати глава.
— Отиде си. Всички каравани бяха отнесени.
Двете жени се заклатушкаха към задната врата.
— Вероятно те търсят, защото ти се обадих. Сигурно проследяват мобилния ти телефон.
— Сетих се за това. Изхвърлих го, след като се обади. Знаех, че няма да ти се наложи да ми з-з-въниш отново. Няма проблеми!
На жълтата лента пред ръждясалата врата пишеше „Опасност“. В залепения на вратата лист се посочваше, че сградата се руши. Вратата не бе заключена; парче бетон я държеше открехната. Маги се мушна под лентата, бутна вратата и влезе. Вик я последва.
Преди галерията ухаеше на хиляди книги, стареещи спокойно в сенките. Лавиците се бяха катурнали като четириметрови железни плочки домино. Повечето от книгите липсваха, но тук-там се виждаха купчини, от които лъхаше на плесен и гнилоч.
— Голямото н-н-аводнение бе през 2008 г., но стените в-в-се още са влажни.
Вик прокара длан по бетонната стена и се убеди в правотата на думите ѝ.
Маги я придържаше, докато внимателно си проправяха път покрай боклуците. Вик, без да иска, срита няколко ръждясали кутийки от бира. Когато очите ѝ свикнаха с мрака, видя, че стените са изрисувани с графити — обичайните огромни пениси и заоблени цици. Имаше и съобщение, чиито червени букви се бяха разтекли: МОЛИМ ПЪЗИ ТИХУ ЧЕ ХОРЪТА СЕ ОПИТВАТ ДА СЕ ДРУСЪТ!
— Съжалявам, Маги — каза Вик. — Знам, че обичаше това място. Някой не помага ли? Книгите не бяха ли преместени на сигурно място?
— О, да.
— Наблизо?
— Да. Градското сметище е на една миля надолу по реката.
— Сградата не можеше ли да се ремонтира? — попита Вик. — Изглежда ми стара. На повече от сто години? Не представлява ли архитектурна ценност?
— Усещаш ги нещата — отвърна Маги. За момент заекването бе изчезнало. — Мястото е историческо, мила.
Вик мярна изражението ѝ сред сенките. Истина бе — болката наистина помагаше на Маги да контролира заекването.
Кабинетът на Маги Лей пак си бе там, зад аквариума… общо взето. Аквариумът бе празен, купчини мръсни плочки за скрабъл лежаха на дъното, през замъглените стъклени стени се виждаше някогашната детска библиотека. Бронзовото бюро на Маги Лей бе нащърбено и издраскано, някой бе изрисувал отстрани зейнала червена вулва. Една незапалена свещ стърчеше над локвичка виолетов восък. Преспапието — револверът на Чехов (Вик схвана шегата)25 — затискаше „Измислици“ на Борхес. Канапето с тапицерия от туид, което преди липсваше, носеше номер на гаражна разпродажба. Някои от дупките му бяха залепени с тиксо, други не, но поне не бе влажно и не миришеше на плесен.
— Какво стана с рибката? — попита Вик.
— Не знам със сигурност. Май н-н-някой я изяде — отвърна Маги. — Дано да се е заситил. Не е хубаво да се гладува.
На пода се търкаляха спринцовки и гумени тръбички. Вик внимаваше да не настъпи някоя от иглите, докато вървеше към канапето.
— Не са м-м-мои — обясни Маги, кимвайки към спринцовките, и отиде да вземе подпряната в ъгъла метла с дръжка.
Закачалката я нямаше и сега Маги закачваше мръсната си стара шапка на метлата.
— Не съм се б-б-оцкала от миналата г-г-одина. Твърде скъпо е. Учудвам се, че някой може да си позволи да се друса при такава икономика.
Маги нагласи шапката върху оранжевата си коса внимателно и с достойнство, сякаш бе пияно конте, канещо се да излезе в дъждовна парижка нощ. Взе метлата и се захвана да мете. Спринцовките задрънчаха по цимента.
25
Антон П. Чехов е казал: „Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението“. — Б.пр.