FUFUFUFU
— Майната ми? Майната ми? — изплака Маги. — Хвърляте моите обеци в лицето ми? М-м-м-майната ви!
Измъкна цигарата от устата си, но преди да успее да я забие в ръката си, Вик се надигна и сграбчи китката ѝ.
— Недей — каза Вик. Стаята се залюля, все едно бе качена на люлка. Вик продължаваше да стиска китката на Маги. Маги я погледна, очите ѝ, хлътнали дълбоко в очните кухини, бяха ярки, но и изморени и уплашени. — Ще пробваме друг път, Маги. Май не само аз имам нужда от почивка. Преди десетина дена ти дойде в Масачузетс. С автобус ли се прибра?
— На стоп — отвърна Маги.
— Откога не си яла?
— Вчера ядох с-с-с-андвич…
И тук Маги запъна здраво. Лицето ѝ се зачерви, после придоби гротесков нюанс на лилавото, сякаш тя се задушаваше. В ъгълчетата на устните ѝ изби пяна.
— Спокойно — рече Вик. — Тихо. Трябва да хапнеш нещо.
Маги издиша дима и се огледа. Чудеше се къде да изгаси цигарата си. Изгаси я в подлакътника. Чу се съскане и нишка черен дим се проточи към тавана.
— След като се наспиш, В-в-вик.
Вик кимна и се отпусна на канапето. Нямаше сили да спори с Маги.
— И двете ще дремнем — каза Вик, — а после ще намерим нещо за ядене. Имаш нужда и от дрехи. Ще спасим Уейн. Ще спасим библиотеката. Всичко ще е наред. Всичко. Ние сме като близначки. Лягай!
— Добре. Канапето е за теб. Аз имам едно хубаво старо одеяло. Ще се изпъна на н-н-него.
— При мен, Маги. Можем да се съберем двете на канапето.
Вик бе будна, но нямаше сили да отвори очите си.
— Нямаш нищо против?
— Не, мила — каза Вик, сякаш говореше на сина си.
Маги се настани до нея. Кокалестият ѝ задник се опря в корема на Вик, а кокалестият лакът — в ребрата ѝ.
— Би ли ме прегърнала, Вик? — попита с треперещ глас Маги. — Отдавна не ме е прегръщал добър ч-ч-човек. Знам, че не си падаш по момичета, та нали имаш дете, но…
Вик плъзна ръката си около кръста на Маги. Притисна се към крехката трепереща жена.
— Замълчи — каза Вик.
— О! О, добре. С удоволствие.
Лакония, Ню Хемпшир
Не позволиха на Лу да ходи, защото имаше опасност да му се завие свят и да падне, така че след прегледа един мъж, работещ като медицинска сестра, го върна с инвалидна количка в отделението.
Човекът беше на годините на Лу, с тъмни кръгове под сънените очи и изпъкнало кроманьонско чело. На баджа му пишеше „Билбо“, а на космата му предмишница бе татуиран космически кораб — „Серенити“ от сериала „Файърфлай“.
— Аз съм листо, носено от вятъра26 — обяви Лу.
Човекът отвърна:
— Пич, не говори такива неща. Не искам да плача на работното си място.
След тях вървеше детектив, носещ хартиената торба с дрехите на Лу. На Лу не му харесваше, че детективът мирише на тютюн и мента, най-вече на тютюн, и че дрехите му стоят като на чучело — и ризата, и бежовият панталон, и вехтото сако. Долтри попита:
— За какво си бъбрите вие двамата?
— За „Файърфлай“ — отвърна медицинското лице, без да извръща глава назад. — Ние сме Кафявите шинели.
— Какво е това? Ще сключвате гей брак? — попита Долтри и се засмя на шегата си.
Билбо измърмори съвсем тихичко:
— Олеле. Абе ти си дошъл от петдесетте години.
Долтри, естествено, не го чу.
В отделението имаше две редици легла, всяко от които бе оградено със светлозелени завеси. Билбо забута Лу към далечния край на помещението, после сви вдясно към едно от празните легла.
— Будоарът ви, монсеньор — каза той.
Лу се премести върху леглото, а Билбо окачи торбичка с безцветна течност на стойка. Лу все още имаше абокат на дясната си ръка. Веднага усети течността, мощният леден поток сякаш свали температурата на тялото му.
— Трябва ли да се страхувам? — попита Лу.
— От ангиопластиката? Не. От гледна точка на медицинската сложност това е почти като да ти извадят мъдрец. Подложи се. Няма страшно.
— Ъъъ — измънка Лу. — Не говоря за ангиопластиката, а за това, което пусна във вената ми. Какво е?
— О, нищо особено. Няма да лягаш под ножа днес, така че хубавото лекарство се отлага. Това разрежда кръвта. Освен това успокоява. Трябва да си спокоен.
— Ще ме приспи?
— По-бързо от епизод на „Тера Нова“.
Долтри метна хартиената торба на стола до леглото. Вътре бяха дрехите на Лу, като най-отгоре на купчината лежаха широките колкото калъфка за възглавница боксерки.
— Колко време трябва да стои тук? — попита Долтри.
— Ще го задържим за наблюдение през нощта.