Минаха покрай купчината дърва под стрехата и бяха поети от фината трептяща мъгла. Вратата се затвори, Кристофър Маккуин също бе излязъл. Той щракна запалката си и запали цигара, после загледа мотора с присвити заради дима очи.
— Ивъл Книвъл27 караше мотори „Триумф“ — каза той и тогава ченгетата излязоха от гората.
— Ф… Б… Р — отекна един познат глас. — Не мърдайте. Горе ръцете, горе ръцете, всички до един!
Тъпа болка се разпростря по лявата страна на врата на Лу, усещаше я с челюстта си, със зъбите си. Мина му през ума, че не само Вик притежава експлозив — в главата му сега имаше граната.
От тримата като че ли само Лу разбра, че „горе ръцете“ не е обикновено пожелание. Той понечи да вдигне ръце; дръжката на чантата с детонаторите висеше на палеца му. С периферното си зрение мярна Крис Маккуин, застанал до купчината цепеници. Все още държеше запалката, връхчето на цигарата му сияеше.
Още при първия крясък младата жена се отскубна от Лу и заподскача тромаво по двора, неспособна да свие вдървения си ляв крак. Лу свали ръцете си и посегна към нея, но тя вече се бе отдалечила на няколко метра. Докато излязлата от гората жена викаше: „всички до един“, Вик вече се бе метнала на седалката на триумфа. Ритна силно стартера. Мотоциклетът изръмжа гневно, оглушително.
— Не, Вик. Не. Вик! Ще трябва да те застрелям, ако не спреш! — провикна се Табита Хътър.
Дребната жена подтичваше странично по влажната трева, стиснала пистолета си с две ръце, както правят ченгетата по филмите. Вече бе близо, на десетина метра, и Лу забеляза, че очилата ѝ са нашарени от дъждовни капки. Задаваха се още двама души — детективът Долтри и полицайката от индийски произход. Панталонът на Долтри беше целият мокър, по крачолите бяха полепнали сухи листа. Не изглеждаше в добро настроение. Държеше пистолета си насочен настрани, към земята. Лу стигна до извода, отчасти инстинктивно, че само един от тях представлява непосредствена заплаха. Пистолетът на Долтри бе насочен настрани, а Хътър не виждаше добре заради капките по очилата. Индийката обаче се бе прицелила във Вик, очите ѝ умоляваха: „Моля те, моля те, не ме принуждавай да стрелям!“.
— Отивам да спася Уейн, Табита! — кресна Вик. — Ако ме убиеш, убиваш и него. Само аз мога да го измъкна от там.
— Чакай! — намеси се Лу. — Чакай! Не стреляй!
— Не мърдай! — викна Хътър.
Лу не знаеше към кого се обръща тя — Вик седеше на седалката на мотора си, а Крис бе застинал неподвижно до купчината дърва. Явно самият той бе мръднал, защото тя насочи пистолета си към него. Без да се замисля и с вдигнати ръце той закрачи по двора, до секунди щеше да застане между Вик и полицаите.
Хътър бе само на няколко крачки от него. Примижа и се прицели в огромния корем на Лу. Дори и да не виждаше много добре, щеше да е цяло чудо, ако не успееше да го уцели.
Долтри се бе извърнал към Кристофър Маккуин и го гледаше апатично, дори не си направи труда да го вземе на мушка.
Лу каза:
— Чакай! Тук всички сме от добрите. Лошият е Чарли Манкс.
— Чарли Манкс е мъртъв — каза Табита Хътър.
— Кажи това на Маги Лей — изсъска Вик. — Чарли преди малко я уби в Айова, в библиотеката на град Хиър. Преди час. Можеш да провериш. Бях там.
— Била си… — подхвана Хътър, после поклати глава, сякаш за да пропъди комар от лицето си. — Слез от мотора и легни по лице на земята, Вик!
Лу чу викове и трошене на сухи клонки. Шумът идеше откъм другата страна на къщата, което означаваше, че вероятно след около двайсетина секунди щяха да бъдат обкръжени.
Вик каза:
— Трябва да тръгвам.
Включи на първа скорост.
— Тръгвам с нея — заяви Лу.
Хътър се приближи още. Цевта на оръжието ѝ бе почти на една ръка разстояние от Лу.
— Полицай Суринам, сложи белезници на този човек — каза Хътър.
Читра Суринам заобиколи Хътър. Свали пистолета си и посегна към белезниците, висящи на колана ѝ. Лу открай време мечтаеше да има колан като на Батман, с пистолет за мятане на куки и няколко шокови гранати. Ако сега бе с такъв колан, щеше да заслепи ченгетата с бомбичка и двамата с Вик щяха безпроблемно да се измъкнат. Но подръка му бе само чанта с таймери за коледни лампички.