Той запримигва, плачеше без срам, че се излага. Не дръпна белезниците. Брезата бе дебела петнайсетина сантиметра и висока десет метра. Гривната на белезниците едва се захващаше за ствола. Лу се вторачи тъжно във Вик. Отвори уста да каже нещо, но не намери подходящи думи.
Призракът спря до руината, точно до единствената оцеляла стена. Остана да работи на празни обороти. Вик го загледа. Долови гласа на Бърл Айвс30.
— Не разбирам — каза Лу.
Тя се пресегна покрай белезниците и подръпна картоненото етикетче, привързано към китката му; онова, което му бяха сложили в болницата, което бе видяла за пръв път в къщата на баща си.
— Какво е това, Лу?
— О, това ли? — каза той и издаде странен звук, нещо средно между ридание и нервен смях. — Припаднах за втори път. Но не е сериозно.
— Не ти вярвам. Загубих баща си тази вечер. Нямам намерение да загубя и теб. Ако си мислиш, че ще подложа на риск живота ти, значи си по-луд от мен. Уейн се нуждае от баща.
— Нуждае се и от майка. Аз също не мога без теб.
Вик пусна усмивка — старата си усмивка, малко закачлива, малко опасна.
— Не мога да обещая нищо. Ти си най-добрият, Лу Кармоди. Ти не си просто добър човек. Ти си същински герой. И не защото ме качи на мотора си и ме измъкна от това ужасно място. Спасяването е лесната част. А ти се грижеше за Уейн всеки ден. Приготвяше му обяд. Водеше го на зъболекар. Четеше му приказки вечер. Затова те обичам, благородни господине.
Тя отново стрелна с очи алеята. Манкс бе излязъл от колата. Когато мина пред фаровете, тя го огледа. Носеше старомодно двуредно палто с месингови копчета. Косата му бе черна и лъскава, зализана назад. Приличаше на трийсетгодишен. В едната си ръка държеше огромния сребрист чук. В другата имаше нещо дребно. Подмина осветеното място и изчезна за момент в сенките на гората.
— Трябва да тръгвам — каза тя.
Наведе се и целуна Лу по бузата.
Той посегна да я хване, но тя се измъкна и закрачи към триумфа. Разгледа го внимателно. Върху резервоара с капковидна форма имаше десетсантиметрова вдлъбнатина, а едната от изпускателните тръби се бе откачила и вероятно при движение щеше да се влачи по земята. Но моторът щеше да запали. Усещаше, че той я очаква.
Манкс излезе от гората и застана между светещите габарити на призрака. Като че ли гледаше право към нея, макар че едва ли бе възможно да я вижда в тъмата и през пелената от сняг.
— Хей! — провикна се той. — При нас ли си, Виктория? Дойде ли с тази твоя гадна машина?
— Пусни го, Чарли! — изкрещя тя. — Пусни го, ако искаш да останеш жив!
Дори от над петдесет метра разстояние видя злобата в очите му.
— Мисля, че вече разбра, че не съм лесен за убиване! Но ти ела, Виктория! Последвай ме до Коледната земя! Да отидем в Коледната земя и да приключим там спора! Синът ти ще се радва да те види!
Без да изчака отговора той се настани зад волана на призрака. Стоповете присветнаха и колата отново тръгна.
— О, боже, Вик! — изстена Лу. — Това е грешка. Той е подготвен за теб. Трябва да има друг начин. Не му се връзвай. Не тръгвай след него. Остани при мен и ще измислим нещо друго.
— Тръгвам, Лу. Очаквай Уейн. Той ще се появи скоро.
Вик преметна крак над седалката и завъртя ключа. Фарът светна и угасна. Тя трепереше, защото бе по къси панталонки. Натисна рязко стартера. Моторът изхъхри. Ритна още веднъж, при което се чу нещо като протяжна пръдня.
— Хайде, миличък — каза с мек глас тя. — Последно пътуване. Нека освободим нашето момче.
Изправи се в цял ръст. Снежинките се закачаха за фините косъмчета на ръцете ѝ. Стовари цялата си тежест върху стартера. Триумфът забоботи.
— Вик! — провикна се Лу, но сега тя не можеше да му обърне внимание. Ако го погледнеше и видеше сълзите в очите му, щеше да ѝ се прииска да го прегърне, а това можеше да доведе до загуба на самообладание. Включи на скорост. — Вик! — кресна отново той.
Изкачи на първа стръмния, но къс склон. Задната гума криволичеше по заснежената трева и се налагаше Вик да стъпва и да се оттласква с крак.
Вече не виждаше призрака. Той бе заобиколил останките на къщата и се бе шмугнал в една просека. Включи на втора, после на трета и увеличи скоростта. Изпод гумите хвърчаха камъни. Моторът не се държеше добре върху заснежения чакъл.
Заобиколи руината, прекоси отсечка, покрита с висока трева, и пое по черен горски път, който едва ли бе подходящ за призрака. Пътят представляваше чифт тесни бразди с туфи папрат по средата.
Надвисналите клони на елите оформяха тъмен коридор. Призракът бе намалил скоростта, за да може Вик да го настигне, и сега бе на двайсетина метра пред нея. Тя следваше габаритите на NOS4A2. Леденият въздух я режеше през тънката фланелка, изпълвайки мъчително дробовете ѝ.