Момичето извади ножа си и посочи Вик.
— Какво каза преди малко, Виктория? — попита Манкс. — Последен шанс? Ти имаш последен шанс. Обръщай мотора и се изнасяй, докато не е станало късно.
— Уейн! — провикна се тя, без да обръща внимание на думите на Манкс, и потърси погледа на сина си. — Хей, продължаваш ли да мислиш на обратно, както ти заръча баба ти? Потвърди, че все още мислиш на обратно.
Той се вторачи в нея с празен поглед, сякаш тя говореше на чужд език. Долната му челюст бе виснала. След кратко колебание каза:
— Мамо, трудно адски е, опитвам но.
Манкс се усмихваше; горната му устна се бе отдръпнала назад, оголвайки грозните криви зъби. Обаче като че ли в изражението му имаше следи от раздразнение.
— Какви са тези щуротии? Игричка ли някаква играеш, Уейн? Защото аз много си падам по игричките… и много държа да ме вземат за участник. Какво каза преди малко?
— Нищо! — Уейн изглеждаше объркан и като че ли бе отговорил искрено на зададения му въпрос. — Защо? Какво си помисли, че съм казал?
— Каза, че е мой, Манкс — заяви Вик. — Каза, че ти не го владееш.
— Напротив, владея го, Виктория. Владея го и нямам намерение да го пусна.
Вик свали раницата от рамото си и я сложи в скута си. Дръпна ципа и извади една от торбичките с експлозив.
— Ако не го пуснеш, край с Коледната земя за всички! Ще гръмна цялото място!
Манкс намести шапката на главата си.
— Леле, какви груби думи! Не отива на млада жена да говори така. Всички ще си помислят, че си пълен боклук!
Дебелото момиче направи нова крачка напред. Очите му, втъкнати дълбоко в прасешкото лице, хвърляха червеникави отблясъци и Вик се сети за болестта бяс. Вик даде малко газ и моторът се дръпна леко напред. Искаше да увеличи дистанцията между себе си и децата. Обърна торбата с експлозив, нагласи таймера на закъснение от пет минути и натисна копчето. В този момент си помисли, че е възможно веднага да последва експлозия. Стегна се в очакване на последна пронизваща болка. Нищо не се случи. Вик даже не бе сигурна дали е задействала таймера. Той не издаваше никакъв звук.
Вдигна пакета над главата си.
— Това нещо тук има таймер, Манкс. Мисля, че ще гръмне след три минути, но може и да бъркам с минута-две. В раницата има още много такива. Дай ми Уейн. Веднага ми го дай. Когато той седне зад мен, изключвам механизма.
Манкс каза:
— Това пък какво е? Прилича ми на малка възглавничка, като тези, дето ги раздават в самолетите. Летял съм веднъж, от Сейнт Луис до Батън Руж. Нямам намерение да повтарям! Едва не умрях. Голямо друсане падна, сякаш самолетът бе на връвчица и Бог го ползваше вместо йо-йо.
— Това е торба с лайна — каза Вик. — Като теб.
— Какво… какво каза?
— Амониева селитра. Изкуствен тор. Накисваш го в нафта и се превръща в мощен експлозив. Тимъти Маквей32 взриви с такова нещо дванайсететажна сграда. Мога да излича за секунди този твой измислен свят.
Вик беше на десет метра от него, но усети напрежението в погледа му. После усмивката му се разшири.
— Не вярвам да го направиш. Да гръмнеш себе си и детето си, не, не. Трябва да си луда.
— О, човече! Това ли измъдри?
Усмивката му повехна леко. Притвори очи и загледа с мътен, разочарован поглед.
Закрещя, а луната отвори едното си око и се включи в крещенето.
Окото на луната бе кървясало, облещено, приличаше на гнойна пъпка с ирис. Устата ѝ бе като назъбена цепнатина в нощния мрак. Гласът ѝ бе гласът на Манкс, усилен до оглушителна височина.
— СПРЕТЕ Я! УБИЙТЕ Я! ТЯ Е ДОШЛА ТУК ДА СЛОЖИ КРАЙ НА КОЛЕДАТА! ВЕДНАГА Я УБИЙТЕ!
Земята се тресеше. Клоните на коледната елха се размахваха в мрака. Вик изпусна спирачката и триумфът подскочи леко напред. Раницата с експлозиви се изхлузи от скута ѝ и падна на паважа.
Сградите се люшкаха от рева на луната. Вик досега не бе преживявала земетресение и се задъхваше от стреса. Неописуемият ужас се бе вкопчил в нея на подсъзнателно ниво. Луната запищя неистово, при което падащите снежинки се завъртяха, понесени сякаш от вихрушка.
Дебелото момиче направи крачка напред и метна сатъра като индианец от филмите за Дивия запад. Тъпият връх на острието попадна точно в болното коляно на Вик. Болката бе чудовищна.
Спирачката отново се изплъзна от ръката на Вик, а триумфът отново подрипна. Раницата се повлече след мотора, защото презрамката ѝ се бе закачила за задната стъпенка, която бе свалена от возещия се допреди малко отзад Лу. Както винаги, Лу Кармоди спасяваше положението. Все още разполагаше с експлозиви, макар в момента да не ѝ бяха подръка.