Изскочи от моста и се озова върху твърда, спечена земя. Наби спирачки и стъпи с единия крак. Извърна глава назад, за да погледне моста.
Прекият път се бе сгушил сред дърветата край къщата. От другата му страна се виждаше Хейврил, зелен и сенчест на късната следобедна светлина.
Бялата къща се издигаше в края на дълга алея от отъпкана пръст. Тревата в двора бе избуяла и достигаше почти метър. Туфите смрадлика бяха високи колкото Вик.
Щорите зад прозорците бяха спуснати, а мрежите — ръждясали и издути. На алеята нямаше кола, така че в дома вероятно нямаше никой, но въпреки това Вик се изплаши — не ѝ се вярваше да няма жива душа. Мястото бе ужасно и първата ѝ мисъл бе, че ако полицията направи претърсване, ще открие в двора заровени трупове.
Когато навлезе в моста, имаше чувство, че се издига леко като ястреб, подет от въздушните течения. Имаше чувството, че се плъзга и че нищо лошо не може да ѝ се случи. Дори сега, както стоеше неподвижна, ѝ се струваше, че се носи напред, но усещането вече не бе приятно. Сега сякаш нещо, което не желаеше ни да вижда, ни да чува, я притегляше към себе си. Отнякъде долетя тихият звук на телевизор или радио.
Вик отново погледна моста. Беше само на няколко крачки от нея. Издиша бавно въздуха в дробовете си и си каза, че е в безопасност. Ако някой я забележеше, тя щеше да обърне велосипеда и да избяга по моста, преди онзи дори да е успял да извика.
Слезе от велосипеда и го забута напред. След всяка следваща стъпка убеждението ѝ, че всичко наоколо е реално, се задълбочаваше — това определено не бе някаква измислица, породена от екстазито. Радиото се чуваше все по-ясно.
Поглеждайки към дърветата, Вик отново съзря онези блещукащи светлинки. Отне ѝ секунда да разбере какво е това и се облещи. Елите около къщата бяха накичени с коледни играчки, стотици коледни играчки. Имаше големи сребърни и златни сфери, покрити с блестящи прашинки, полюшващи се на клоните. Тенекиени ангели бяха поднесли безмълвни тромпети към устните си. Дебели дядоколедовци, допрели тлъсти показалци до устните си, предупреждаваха Вик да не вдига шум.
Докато стоеше там и се оглеждаше, осъзна, че по радиото звучи баритонът на Бърл Айвс10, който подканяше целия свят да се наслаждава на Коледата, макар че беше третата седмица на март. Звукът идеше откъм гаража — неприветлива постройка, чиито четири прозореца бяха помътнели от мръсотия.
Тя пристъпи предпазливо към гаража, сякаш се намираше близо до ръба на пропаст. След третата крачка погледна назад, за да се убеди, че мостът е на мястото си и че ще може да избяга по него, ако се наложи. Там беше.
Четвърта крачка, пета и тя вече можеше да погледне през един от мръсните прозорци. Подпря ралея на стената, точно до гаражната врата.
Опря нос в прозореца. В гаража имаше стара черна кола с малко задно стъкло. Беше ролс-ройс, като тези, които е използвал Уинстън Чърчил (виждала бе на снимки и по филми той да излиза от такъв ролс-ройс). Номерът бе NOS4A2.
„Ето това е. Друго не ти трябва. Полицията може да го хване по номера — помисли си Вик. — А сега си тръгвай. Бягай.“
Но тъкмо когато се канеше да отстъпи от гаража, нещо помръдна зад задното стъкло на колата. Седящият на задната седалка се бе размърдал, вероятно за да се настани по-удобно. Вик успя да различи малка глава зад замъгленото стъкло.
Дете. В колата имаше дете.
Сърцето на Вик вече биеше толкова силно, че чак рамото ѝ се тресеше. Той държеше дете вътре и ако Вик се върнеше по Прекия път, властите може би щяха да заловят собственика на старата кола, но нямаше да могат да спасят детето, което вече щеше да е заровено в земята.
Вик нямаше представа защо детето не крещи, защо не се е измъкнало от колата и не е побягнало. Вероятно бе дрогирано или вързано. Тя нямаше как да знае. Тъй или иначе, само Вик можеше да го измъкне.
Отдръпна се от прозореца и отново погледна през рамо. Мостът я чакаше сред дърветата. Струваше ѝ се адски далече. Как се бе отдалечил толкова?
Вик заряза ралея и тръгна покрай стената на гаража. Очакваше страничната врата да е заключена, но когато натисна дръжката ѝ, тя се отвори. Разляха се високи, трептящи гласове — Алвин и чипоносковците пееха своята адска коледна песен.
Сърцето ѝ трепна при мисълта, че трябва да влезе. Стъпи много внимателно на прага, сякаш долу имаше езеро, покрито с неособено дебел лед. Лъскавата като обсидиан стара кола заемаше почти цялото пространство. Отстрани имаше кутии с боя, гребла, сгъваеми стълби и кашони.
10
Бърл Айвс (1909-1995) — американски филмов и театрален актьор, писател и кънтри певец. — Б.пр.