Все още си спомняше колко приятно ѝ стана, когато, докато пиеха кафе в едно тузарско кафене в Парк Сити, погледна Лу Кармоди в лицето и безцеремонно му рече: „Май ще трябва да ти пусна, задето ми спаси живота, а? Това поне мога да направя. Ще си допиеш ли кафето, или се изнасяме?“.
След първия им път Лу призна, че досега не е имал сексуални контакти; беше се изчервил — от положените усилия и от притеснение. Двайсет и една годишен девственик в двайсет и първи век. Кой каза, че вече няма чудеса?
Понякога тя мразеше Луис, задето само сексът не му стигаше. Той искаше и да я обича. Искаше, освен да правят секс, и да разговарят; даже като че ли държеше повече на разговорите. Искаше да ѝ угажда, да ѝ купува разни неща, да си правят татуировки заедно, да ходят на екскурзии. Понякога тя мразеше себе си за това, че му позволява да я притиска така с приятелството си. В плановете ѝ, изглежда, влизаше да е по-силна — просто да го изчука няколко пъти, за да му покаже, че не е някоя неблагодарница, а после да си намери приятелка с розови кичури в косата и пиърсинг на езика. Проблемът бе, че харесваше момчетата повече от момичетата, освен това си падаше доста по Лу. Той миришеше на хубаво, вървеше бавно и много трудно нещо можеше да го ядоса, направо приличаше на герой от Голямата гора13. Дразнеше се, че ѝ харесва да го докосва и да се обляга на него. Тялото ѝ постоянно ѝ въртеше номера, водеше я в нежелана посока.
Лу работеше в сервиза, който отвори с пари, дадени от родителите му. Живееха на две мили от Гънберъл, на хиляди мили от цивилизацията. Вик не разполагаше с кола и прекарваше около сто и шейсет часа седмично у дома. Къщата миришеше на опикани памперси и резервни части, а мивката постоянно бе пълна.
Синът ѝ Брус Уейн Кармоди — Брус за свекъра и свекървата, Уейн за Вик и Бат за Лу — се бе научил да включва телевизора и да нагласява звука. Всъщност телевизорът винаги бе включен и винаги гърмеше. От истеричния смях на Спондж Боб чиниите в шкафовете тракаха. Когато не се взираше в екрана, Уейн пълзеше след котката, опитвайки се да я сграбчи за опашката. Котката Селина го отвеждаше под масичката за кафе, където той си удряше главата, докато се опитваше да стане, или до ъгловите маси, за да се прасне по бузата, или до кутийката с пясък, където Уейн замислено ровеше в котешките лайна и ги облизваше, за да провери дали стават за ядене.
Вик се изненадваше, че не е луднала по-рано. Изненадваше се, че на повечето млади майки не им хлопа дъската. Когато циците ти са станали млекоцентрали и саундтракът на живота ти включва само истеричен рев и лудешки смях, как да запазиш разсъдъка си?
Тя имаше една-единствена вратичка за бягство. Когато валеше сняг, оставяше Уейн на Лу, мяташе се на аварийната кола и казваше, че отива в града да пие еспресо и да си купи списание. Налагаше се да дава някакво обяснение. Не желаеше да им казва истината. Това, което в действителност правеше, бе съвсем лично и до известна степен срамно.
Случи се един ден, докато всички си бяха вкъщи — Уейн млатеше ксилофона си с лъжица, Лу правеше палачинки, а по телевизията даваха „Дора изследователката“. Вик излезе да пуши на двора. Навън бе синьо, снегът свистеше в дърветата и когато изгори пръстите си, Вик разбра, че трябва да излезе с пикапа.
Взе ключовете от Лу, облече якето с логото на хокейния отбор от Колорадо — „Лавините“, и се отправи към гаража, който в тази мразовита неделна утрин бе заключен. Вътре миришеше на метал и машинно масло, тоест горе-долу на кръв. Уейн също миришеше така през цялото време и това не ѝ харесваше. Купчината стари гуми, с които си играеше бебчето, бе до пикапа. Баща му бе човек, който притежава само два чифта долни гащи и татуировка на Жокера на бедрото си. Онова нещо над бедрата му я бе довело тук, при високите скали, неспирния снеговалеж и безнадеждността. Не беше съвсем наясно как е намерила пътя до тук. Преди бе много добра в откриването на места, където иска да отиде.