Тя се поспря за момент в гаража, положила крак върху страничната стъпенка на пикапа. Лу си бе намерил работа, боядисваше мотоциклета на един приятел. Току-що бе положил черен грунд върху резервоара. Сега резервоарът приличаше на бомба.
На пода до мотоциклета имаше шаблон с изображение на горящ череп, а отдолу — надпис ХАРД КОР. Вик хвърли едно око на изрисуваното от Лу върху щампата и разбра, че той ще прецака всичко.
Странна работа — нещо в грубата илюстрация и в очевидните ѝ недостатъци я караше да се чувства болна от любов към него. Болна и виновна. Дори сега усещаше, че някой ден ще го напусне. Дори сега усещаше, че Лу и Уейн заслужават много повече от това, което може да им даде Вик Маккуин.
Магистралата свиваше към Гънберъл, където имаше кафенета, магазини за свещи и спа хотел, в който правеха маски с крема сирене. Обаче Вик слезе от магистралата и подкара по черен път, цепещ право през гората.
Включи фаровете и настъпи педала на газта. Имаше чувството, че скача от скала, че се самоубива.
Големият форд прегазваше храсти и подскачаше над коловозите. Вик караше прекалено бързо, режеше завоите и хвърляше назад киша и камънаци.
Вик търсеше нещо. Гледаше право напред, към тунела от падащ сняг, прорязан от фаровете. Снежинките, бели точици статичен шум, отхвърчаха назад.
Усещаше, че Прекият път е близо, че я чака току отвъд обсега на фаровете. Усещаше, че всичко е въпрос на скорост. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да го принуди да се появи, после щеше да напусне коларския път и да стъпи върху старите дъски на моста. Но така и не се престрашаваше да подкара пикапа със скорост, при която няма да може да го контролира, затова не достигна Прекия път.
Ако велосипедът ѝ бе тук… Ако бе лято…
Ако не бе толкова глупава да роди… Беше я яд, че е родила. Сега беше прецакана. Обичаше Уейн твърде много, за да си позволи да даде газ до ламарината и да отлети в мрака.
Беше си мислила, че любовта е свързана с щастието, но се оказа, че между двете понятия няма нищо общо. Любовта бе по-близка до нуждата, не се различаваше от нуждата да се храниш и да дишаш. Когато Уейн изпищеше развълнувано: „Виж, мамо, хванах котката!“, усещането наподобяваше дишането. Изпълваше се с нещо, от което се нуждаеше, независимо дали то ѝ харесваше, или не.
Вероятно не можеше да призове моста, защото не търсеше нищо. Дали вече не бе открила всичко, което светът можеше да ѝ предложи. Това би било отчайващо.
Не е хубаво да си майка. Тя искаше да направи сайт, да проведе кампания, чрез която да разпространи идеята, че жените с деца губят всичко и стават заложници на любовта — този терорист, който е удовлетворен единствено когато му предадеш цялото си бъдеще.
В края на черния път имаше огромна дупка и Вик обърна. Както често се получаваше, на връщане към магистралата я заболя главата.
Не. Това не бе главоболие. Това бе болка в лявото око. Бавно, меко пулсиране.
Караше към къщи, пеейки заедно с Кърт Кобейн. Кърт Кобейн разбираше как се чувства тя, знаеше какво е да загубиш магическия си мост, който те отвежда до желаните от теб неща, знаеше, че усещането е като допир в дуло на оръжие… като Гънберъл14, Колорадо, може би.
Вкара пикапа в гаража, но остана зад волана. Гледаше как от устата ѝ излиза пара. Вероятно щеше да стои тук вечно, ако телефонът не бе звъннал.
Намираше се на стената, точно пред вратата на кабинета, който Лу никога не използваше. Беше от старите, с шайба, като този в къщата на Чарли Манкс. Звънът му бе остър, металически.
Вик се намръщи.
Телефонът бе на отделна линия. На шега го наричаха „служебния“. Никой не звънеше на неговия номер.
Измъкна се от седалката и скочи на бетонния под, метър и нещо по-долу. Вдигна слушалката на третото позвъняване.
— Фирма „Кар-карма“ — каза.
Телефонът бе болезнено студен. Дланта ѝ образува блед ореол от скреж върху пластмасата. Чуваше се съскане, сякаш обаждането идваше отдалече.
Вик долови хор от сладки детски гласчета — песента бе коледна.
А вече бе февруари.
Едно момче измънка:
— Хм.
— Ало! Мога ли да направя нещо за вас?
— Хм, да. Аз съм Брад, Брад Макколи. Обаждам се от Коледната земя.
Вик бе чувала това име и преди, но в момента не можеше да се сети по какъв повод.
— Брад? Мога ли да ти помогна? От къде каза, че се обаждаш?
— От Коледната земя, глупачке. Знаеш кой съм. Бях в колата, в къщата на господин Манкс. Знам, че помниш. Позабавлявахме се тогава.