— Ужасна е — отбеляза Мишел и кимна с брадичка към капака. — Прилича ми на вампир.
— Кръвопийката — каза баща ѝ, спомняйки си нещо, което бе чел преди време.
— Коя? Не я наричат кръвопийка.
— Да. Името ѝ е Духът на екстаза. Тя е класика. Класическа статуя върху класическа кола.
— Екстаз? Като наркотика? — попита Мишел. — Еха, яко. Имало ли е екстази тогава?
— Не, не като дрогата. Има се предвид удоволствие. Тя е символ на безкрайното удоволствие. Намирам я за красива — каза той, макар че всъщност смяташе, че прилича на една от жертвите на Жокера — богата дама, която бе умряла с усмивка на уста.
— Цял ден карам към Коледната земя — пееше с мек глас Мишел. В този момент от радиото се чуваше само пращене и виене и тя не срещаше конкуренция при пеенето. — Карам към Коледната земя, за да се повозя на шейната на Дядо Коледа!
— Каква е тази? Не я знам — обади се баща ѝ.
— Там отиваме — отвърна тя. — В Коледната земя. Ей сега реших.
Небето пробваше различни цитрусови нюанси. Мишел се чувстваше напълно спокойна. Имаше чувството, че може да шофира цяла вечност.
Гласът ѝ бе мек, излъчващ въодушевление и удоволствие, и когато я стрелна с поглед, баща ѝ видя, че по челото ѝ е избила пот и очите ѝ изглеждат някак отнесени.
— Тя е там, тате. Там, в планините. Ако продължим в тази посока, довечера ще сме в Коледната земя.
Нейтан Деметър присви очи и погледна през мръсния прозорец. На запад се издигаше огромна бледа планинска верига, чиито покрити със сняг върхове бяха по-високи от Скалистите планини. Сутринта тази верига я нямаше, нямаше я и преди двайсет минути, когато тръгнаха на път.
Той се извърна настрани, примигна, за да проясни зрението си, и отново се вторачи напред. Планинската верига се разтвори в плътната маса буреносни облаци, затулящи западния хоризонт. Сърцето му продължи да подрипва неравномерно още няколко секунди.
— Жалко, че трябва да пишеш домашни. Няма Коледна земя за теб — каза той, въпреки че бе събота, а в събота никой баща не кара дъщеря си да учи алгебра. — Време е да се връщаме, мила. Татко има работа.
Той се отпусна в седалката си и отпи глътка бира, макар че вече не му се пиеше. Усети първия смътен пристъп на утрешния махмурлук в лявото си око. Джуди Гарланд прочувствено пожелаваше на всички весела Коледа. С какво ли се бе напушил водещият, та пускаше коледни песни през май?
Музиката спря, когато стигнаха буренясалия край на имота им, и Мишел обърна с мъка призрака и го подкара към къщата. Вече нямаше никакво покритие, по радиото се чуваше само ниско пращене, налудничав статичен шум.
Ню Йорк
Ето какво написаха за втората книга за Търсача в секцията за детски книги на „Ню Йорк Таймс“ на 8 юли 2007 г. — за пръв път излизаше ревю за книга на Вик Маккуин.
„Втората скорост на Търсача“
От Вик Маккуин, 22 страници, „Харпър Чилдрънс“, $16.95, (Пъзели/Книги с картинки; за деца от 6 до 12 г.)
Ако Мориц Ешер15 можеше да бъде нает да претвори „Къде е Уолдо“, вероятно щеше да се получи нещо като очарователната, добила заслужена популярност серия „Търсача“ на Вик Маккуин. Едноименният герой — Търсача — е весел робот с външност на дете, представляващ нещо средно между Трипио от „Междузвездни войни“ и мотор „Харли Дейвидсън“, който преследва лудия Мобиус Стрип из смайващо футуристични сгради и сюрреалистични лабиринти. Една от заплетените задачи може да бъде разрешена само ако сложите огледало на ръба на книгата. Друга от загадките изисква децата да навият една от страниците на руло, за да направят магически покрит мост. Определена страница трябва да бъде откъсната и сгъната така, че да се получи оригами — мотор, с който Търсача да може да продължи преследването. Младите читатели, които се справят с „Втората скорост на Търсача“, ще се сблъскат с най-ужасяващата загадка на света… кога ли ще излезе следващата книга?!
Федерален затвор в Ингълууд, Колорадо
Сестра Торнтън влезе в отделението за пациенти с трайни увреждания малко преди осем часа. Носеше торбичка със затоплена кръв за Чарли Манкс.
Денвър, Колорадо
В първата събота на октомври Лу каза на Виктория Маккуин, че смята да отиде на гости на майка си с детето. Говореше шепнешком, при затворена врата, за да не може Уейн, който бе в дневната, да го чуе. По кръглото лице на Лу бе избила нервна пот. Често облизваше устни, докато говореше.