Купето с цвят на абанос блестеше като торпедо, като полирана плоча вулканично стъкло. Задната врата, която бе ръждясала и не пасваше добре, бе заменена с оригинална, изпратена му от колекционер от една от бившите съветски републики. Претапицира седалките с ярешка кожа, замени сгъваемите табли и чекмеджета отзад с нови, от черешово дърво, направени на ръка от дърводелец от Нова Скотия. Всичко бе оригинално, дори радиото, макар че Нейтан се поколеба дали да не монтира сиди плейър и високоговорители в багажника. В крайна сметка отхвърли тази идея. Когато имаш Мона Лиза, не рисуваш бейзболна шапка върху главата ѝ със спрей.
Преди много време, в един задушен летен следобед, той бе обещал на дъщеря си, че ролсът ще е в изрядно състояние за завършването ѝ, и ето на̀, всичко вече бе готово само седмица преди крайния срок. След бала той щеше да продаде напълно възстановената кола, колекционери бяха готови да дадат за нея четвърт милион долара. Сумата не бе никак лоша, при положение че като нов призракът струваше 5000 долара. Да, никак не бе зле, още повече че бе платил за нея само десет хилядарки на търга, организиран от ФБР преди десет години.
— Знаеш ли кой е предишният собственик? — попита Мишел, когато той ѝ спомена как е придобил автомобила.
— Някой наркопласьор, предполагам — отвърна той.
— Леле! — възкликна тя. — Надявам се, че не са извършвани убийства в нея.
Колата изглеждаше добре, но това не бе достатъчно. Той искаше първо да я преслуша, смяташе, че не е редно Мишел да сяда зад волана, докато той не е навъртял десетина мили и не е проверил дали се държи добре на пътя.
— Хайде, красива кучко — каза той на колата. — Да те разбудим и да видим на какво си способна.
Деметър се настани зад волана, затвори вратата и завъртя ключа.
Моторът изръмжа някак диво, триумфално, но бързо премина към ниско боботене. Кремавата седалка бе много по-удобна от матрака, на който той спеше. По времето на излизането на призрака от фабриката, всичко се е правело така, че да издържа дълго. Бе сигурен, че тази кола ще го надживее.
Не грешеше.
Бе зарязал мобилния си телефон на тезгяха. Трябваше да го вземе, преди да излезе, защото не му се искаше да остава без връзка, ако призракът случайно се развали. Посегна да отвори вратата и тогава дойде първата изненада за следобеда. Бутончето се смъкна, изщраквайки толкова силно, че той едва не изпищя.
Деметър бе толкова стреснат, толкова изненадан, че не бе сигурен дали наистина видя това. Но после и другите бутони се смъкнаха гръмко, бам, бам, бам, все едно някой стреляше с пистолет, и той вече нямаше как да се самоубеди, че въображението му му играе номера.
— Какво става, по дяволите?
Дръпна лостчето за отваряне на вратата, но то не помръдна, сякаш бе заварено.
Колата трепереше, понеже моторът работеше на празен ход, а около страничните стъпенки се издигаха облаци отработени газове.
Деметър се приведе напред да изключи двигателя и тогава дойде втората изненада за деня. Ключът отказваше да се завърти. Размърда го напред-назад, после го натисна с длан, но той бе като закован и не можеше да излезе.
Радиото се включи и започна да свири Jingle Bell Rock толкова мощно, че чак ушите го заболяха. Песен, която не беше за април! Цялото му тяло се напрегна, косъмчетата на врата му настръхнаха. Натисна копчето за изключване. Вече бе свикнал на изненади, така че не се впечатли особено, когато то се запъна. Затърси друга станция; оказа се, че навсякъде звучи Jingle Bell Rock.
Газовете замъглиха въздуха в купето. От миризмата му се зави свят. Боби Хелмс16 го убеждаваше, че е време да се мята на шейната, дърпана от конче. Трябваше да го накара да млъкне, копнееше за тишина, но колкото и да въртеше копчето за регулиране на звука, резултатът бе нулев.
Около фаровете се виеше мъгла. При следващото си вдишване нагълта толкова отрова, че се закашля. От напъните имаше чувството, че гърлото му ще се разкъса. Мислите му прелитаха като конете на засилена въртележка. Мишел щеше да се прибере вкъщи след около час и половина. Съседите живееха на почти миля от тук, така че никой нямаше да чуе виковете му. Двигателят нямаше да изгасне, ключалките нямаше да се отключат, сякаш бе в някакъв скапан шпионски филм. Представи си как наемен убиец, с прякор от рода на Духача, управлява ролса дистанционно, но това бе лудост, той със собствените си ръце бе разглобил и сглобил призрака и знаеше, че няма устройства, които биха дали възможност на някого да контролира двигателя, ключалките и радиото.