Предположи, че Лу ще го доведе със самолет на Източното крайбрежие, и се изненада, когато Лу ѝ даде номера на Уейн в самолета и я помоли да му се обади, когато той пристигне.
— Летял ли е някога сам?
Лу отвърна:
— Досега дори не се е качвал на самолет, но ти не се тревожи. Стабилно хлапе е и може да се грижи за себе си. Всъщност от известно време го прави. На дванайсет е, но се държи като петдесетгодишен. Мисля, че се вълнува повече от самия полет, отколкото да стигне там. — Последва неловко мълчание. — Съжалявам, това бе тъпо.
— Няма проблеми, Лу — каза тя.
Не се обиди. Нищо от казаното от Лу или Уейн не можеше да я обиди. Имаше нужната настройка. През всичките онези години на мразене на собствената си майка Вик не бе предполагала, че ще се справя дори по-зле.
— Освен това той няма да пътува сам. Идва с Хупър.
— Хубаво. Той какво яде?
— Обикновено това, което лежи на пода. Дистанционното, бельото, килима. Като тигровата акула от „Челюсти“ е. Онази, която Драйфус разпори. Затова го кръстихме Хупър21. Спомняш ли си тигровата акула? Имаше регистрационна табела на автомобил в стомаха си?
— Не съм гледала „Челюсти“. Е, хванах малко от едно от продълженията, докато бях в клиниката. Онова с Майкъл Кейн.
Последва ново мълчание. Лу, изглежда, бе потресен.
— Боже! Нищо чудно, че не изкарахме дълго заедно — промърмори той.
Три дена по-късно, в шест сутринта, Вик чакаше на летище „Логан“, гледайки как боингът 727 на Уейн рулира. Скоро пътниците заизлизаха от тунела, крачеха бързо, мълчаливо влачейки багажа си. Тълпата изтъняваше, а Вик се опитваше да не се тревожи. Къде, по дяволите, бе той? Да не би Лу да ѝ бе дал погрешна информация? Уейн все още не бе дошъл, а тя вече се проваляше.
Момчето се появи, беше прегърнало раницата си така, сякаш бе любимото му плюшено мече. То остави раницата, а тя го прегърна и завря лице във врата му, докато той през смях не я помоли да го пусне.
— Хареса ли ти полетът? — попита тя.
— Толкова ми хареса, че веднага след излитането заспах, пропускайки всичко. Преди десет минути бях в Колорадо, а сега съм тук. Пълна лудница! Стигаш толкова далече за нула време, просто така!
— Прав си. Пълна лудница.
Хупър бе в клетка с размерите на детска кошарка. Едва успяха да го свалят от лентата. От огромната му санбернарска уста капеха лиги, а в краката му лежаха жалките останки на един телефонен справочник.
— Какво е това? — попита Вик. — Обяд?
— Обича да гризе разни неща, когато е нервен. Като теб.
Отидоха с колата в къщата на Линда да хапнат сандвичи с пуешко. Хупър яде консерви, един от новите чифтове джапанки и ракетата за тенис на Вик, която все още бе в найлона си. Дори при отворени прозорци къщата миришеше на цигари, мента и кръв. Вик гореше от нетърпение да тръгват. Взе банските, стативите, боите, кучето и момчето, което обичаше, но се опасяваше, че не познава добре и не заслужава, и тръгна на север.
„Вик Маккуин се опитва да бъде майка, част II“ — помисли си тя.
Триумфът чакаше.
Езерото Уинипесоки
Сутринта, когато Уейн откри триумфа, Вик бе на пристана и се опитваше да разплете две въдици. Бе ги намерила в един шкаф в къщата — ръждясали реликви от осемдесетте години, чиито корди представляваха кълба с размерите на юмрук. В гаража бе мярнала кутия с такъми, така че прати Уейн да я потърси.
Седеше на края на пристана, шляпайки във водата с босите си крака, и се бореше с възлите. Когато бе на кокаин — да, и това бе употребявала — можеше да развързва възли часове наред и същевременно да изпитва удоволствие като при секс. Тогава можеше да си играе с възела така, както Слаш с китарата.
Сега обаче се отказа след пет минути. Нямаше смисъл да се мъчи. В кутията щеше да има нож. Човек трябва да знае кога си струва да вложи усилия за разплитането на нещо и кога е по-добре да кълца с нож.
Освен това слънчевите лъчи се отразяваха във водната повърхност и ѝ причиняваха болка в очите. Особено в лявото. Чувстваше лявото си око твърдо и тежко, сякаш бе от олово, а не от мека тъкан.
Вик полегна на слънце и зачака Уейн да се върне. Щеше ѝ се да поспи, но всеки път щом се унесеше, се стряскаше, чувайки песента на лудото момиче в главата си.
Чу я за пръв път в лудницата в Денвър, където бе пратена, след като запали къщата. Песента на лудото момиче имаше само четири стиха, но никой, нито Боб Дилън, нито Джон Ленън, нито Байрон, нито Кийтс бяха създавали толкова емоционална и проникновена творба.