Тя се смръщи насреща му.
— Ти настояваше да ти отговори. Какво казва той? Аз не говоря езика на мотоциклетите.
— О! — възкликна тя. — Хай-йо, Силвър.22
— Чакай да си взема каската! — провикна се Уейн.
— Ти оставаш тук!
Бяха принудени да крещят, за да надмогнат мощния рев на двигателя.
— Защо?
— Все още не е безопасно. Няма да ходя далече. Връщам се след пет минути.
— Чакай малко! — викна Уейн и вдигна пръст, след което се обърна и хукна към къщата.
Слънцето представляваше студена бяла точка, сияеща през ниските облаци.
Тя искаше да тръгва. Нуждата да излезе на пътя бе като влудяващия сърбеж, причинен от ухапване от комар. Искаше да излезе на пътя и да види какво може моторът, да види какво тя може да намери.
Входната врата се затръшна. Синът ѝ се връщаше тичешком, носейки каска и якето на Лу.
— Върни се жива, чу ли! — изкрещя той.
— Такъв ми е планът — каза тя. Докато обличаше якето, добави: — Веднага се връщам. Не се тревожи.
Той кимна.
Светът около нея вибрираше заради бумтенето на машината — дърветата, пътят, небето, къщата, всичко сякаш бе на път да се разпадне. Тя вече бе обърнала мотоциклета към пътя.
Сложи каската. Облече якето, но не дръпна ципа.
Малко преди да отпусне ръчната спирачка, синът ѝ се наведе пред мотоциклета и вдигна нещо от земята.
— Какво? — попита Вик.
Той ѝ подаде ключа, който приличаше на закривен нож. Тя благодари с кимване и го мушна в джоба на шортите си.
— Върни се — каза той.
— Бъди тук, когато се върна.
Тя стъпи на стъпенките, включи на първа и потегли.
В този момент всичко спря да трепери. Оградата се плъзгаше назад. При излизането на пътя Вик се наклони на една страна. Имаше чувството, че е в самолет, който прави вираж. Имаше чувството и че гумите не докосват асфалтовата настилка.
Включи на втора. Къщата чезнеше зад гърба ѝ. Погледна за последно през рамо. Уейн стоеше на алеята и ѝ махаше, Хупър бе излязъл на пътя и се пулеше отчаяно.
Вик даде газ, превключи на трета и триумфът се стрелна напред. Стисна здраво дръжките, за да не падне. Тогава си спомни за фланелката, която бе носила преди време. На гърба ѝ пишеше: „Ако виждате този надпис, значи кучката е паднала от мотора“.
Разкопчаното яке се наду като балон от вятъра. Тя се шмугна в мъглата.
Не забеляза чифта близко разположени един до друг фарове, които светнаха далече зад нея.
Уейн също не ги забеляза.
Неясните очертания на дървета, къщи и дворове отлитаха назад в мъглата.
В главата ѝ не се появяваше никаква мисъл. Мотоциклетът не позволяваше това. Още когато го видя в гаража, тя разбра, че е достатъчно бърз и мощен, за да я откъсне от най-лошата ѝ част — частта, която се опитваше да намери обяснение за всичко.
Пак смени скоростите с крак, и пак, и пак. Триумфът скачаше напред всеки път и поглъщаше пътя под себе си.
Мъглата стана плътна и облъхваше лицето ѝ. Беше перлена, непостоянна, слънцето я бе пробило някъде вляво и всичко наоколо сияеше. Вик бе убедена, че на света няма нищо по-красиво.
Влажният асфалт съскаше под гумите — звук, наподобяващ статичен шум.
Лека болка погали деликатно лявото ѝ око.
Видя хамбар в движещата се мъгла — дълга, висока, тясна постройка, леко наклонена на една страна. Заради кълбетата влага се създаваше усещането, че се издига насред пътя, а не на стотина метра встрани, макар че Вик много добре знаеше, че пътят ще свие наляво и ще я преведе покрай него. Усмихна се, беше ѝ заприличал на нейния стар въображаем мост.
Вик наведе глава и се заслуша в шепота на гумите, който толкова много наподобяваше шум на радио, което не е на станция. Бе чела някъде, че това е фоновата радиация, в която се къпе цялата Вселена.
Чакаше пътят да свие наляво и да я преведе покрай хамбара, но той продължаваше все направо. Високата ръбата постройка изникна пред нея и я погълна в сенките си. Това не бе никакъв хамбар. Разбра, че пътят води право към нещото, чак когато стана твърде късно за смяна на посоката. Мъглата притъмня и застудя, стана студена като езерните води.
Дъски затракаха като картечници под гумите.
Мъглата се стопи, когато моторът стъпи на моста. Вик усети миризмата на прилепи.
Натисна спирачката и затвори очи. „Това не е истина“ — каза си.
Педалът на спирачката потъна до долу, задържа се така за момент, после изпадна. Затъркаля се върху дъските, думкайки кухо. След него затракаха гайка и няколко шайби.
Една тръбичка се шибаше в крака ѝ и бълваше спирачна течност. Токът на ботуша ѝ докосна дъските, чувството бе като да стъпиш върху машина за вършеене от деветнайсети век. Струваше ѝ се, че халюцинира. Но в същото време усещаше как ботушът ѝ се удря в моста и си даваше сметка, че ако падне от мотора ще бъде прекършена надве от халюцинацията.