— Разбирам го.
Тя пак се върна до мен.
— Трябва да ми повярваш — нежно каза тя. — Дори и да не изглежда така! Аз исках да се махна! Това, че дойде ти, беше случайност. Разбери го! Не винаги сигурността е всичко.
— Вярно е — отговорих аз. — Но я искаме, когато обичаме някого. Заради другия.
— Няма сигурност. Няма — повтори тя. — Не говори. Аз знам! По-добре от теб! Всичко съм обмислила. Боже мой, колко дълго съм го обмисляла! Нека не говорим повече за това, мили. Вечерта ни чака навън. Няма да са още много парижките пи вечери.
— Не можеш ли да отидеш в Швейцария, щом не искаш да се върнеш?
— Георг твърди, че нацитата ще прегазят Швейцария, както Белгия през първата война.
— Георг не знае всичко.
— Нека поостанем още тук. Може и да ни е лъгал. Откъде накъде ще предрича какво ще се случи? Веднъж по всичко вече изглеждаше, че ще се стигне до война. После дойде Мюнхен. Защо да не дойде втори Мюнхен?
Не знаех дали вярваше в това, което говореше, или искаше само да ме отклони. Тъй лесно вярва човек, когато се надява — сторих го и аз тази вечер. Как можеше Франция да влезе във война? Тя не бе въоръжена. Трябваше да отстъпи. Защо трябваше да се сражава за Полша? За Чехословакия не се бе сражавала.
Десет дни по-късно границите бяха затворени. Войната започна.
— Веднага ли ви арестуваха, господин Шварц? — попитах аз.
— Оставиха ни още една седмица. Забраниха ни да напускаме града. Беше странна ирония: пет години наред ме бяха изселвали — сега изведнъж не искаха да ме пускат. Вие къде бяхте?
— В Париж — казах аз.
— И вие ли бяхте затворен в колодрума?
— Естествено.
— Не съм ви забелязал.
— В колодрума имаше рояци от емигранти, господин Шварц.
— Помните ли последните дни от войната, когато затъмниха Париж?
— Естествено, сякаш светът бе затъмнен.
— Онези сини светлини — каза Шварц. — Мъждукаха по ъглите в нощта като стъкленици на туберкулозно болни. Градът не само притъмня — той се поболя в тази студена синя тъмнина, в която зъзнехме, макар да бе лято. Тогава точно продадох една от рисунките, които бях наследил от мъртвия Шварц. Исках да имаме повече пари в наличност. Времето не беше подходящо за продажба. Търговецът, при когото отидох, предложи много ниска цена. Отказах и поисках рисунката обратно. Накрая я продадох на един богат емигрант от киното, който считаше собствеността за по-сигурна от парите. Последната рисунка оставих на съхранение у хотелиера. След това пристигна полицията. Дойдоха следобед, за да ме вземат. Бяха двамина. Казаха ми да се сбогувам с Хелен. Тя стоеше пред мен — бледа, с искрящи очи.
— Не е възможно — каза тя.
— И все пак е възможно. По-късно ще приберат и теб. По-разумно е да задържим паспортите си, да не ги хвърляме. Също и ти твоя.
— Наистина е по-разумно — обади се единият от полицаите на добър немски език.
— Благодаря — отговорих аз. — Мога ли да се сбогувам насаме?
Полицаят, погледна към вратата.
— Ако исках да избягам, можех да го направя дни напред — казах аз.
Той кимна. Отидох с Хелен в стаята й.
— Едно е, когато се случи, а друго, когато предварително говорим за него, нали? — попитах Хелен и я взех в прегръдките си.
Тя се отскубна.
— Как мога да те намеря?
Говорихме най-необходимото. Имахме два адреса: на хотела и на един французин. Полицаят похлопа на вратата. Отворих.
— Вземете си едно одеяло — предупреди той. — Само за един-два дни, но все пак си вземете завивка и малко храна.
— Нямам завивка.
— Аз ще ти донеса — намеси се Хелен. Тя бързо опакова храната, която имахме. — Само за един-два дни ли е? — попита тя.
— Най-много — обясни полицаят. — Установяване-на самоличността, нещо подобно. C’est la guerre, madame!5
Често щяхме да го чуваме.
Шварц извади от джоба си цигара и я запали.
— Вие и по себе си го знаете — чакането в полицейския участък, прииждането на други емигранти, подгонени като опасни нацисти, пътят до префектурата в камионетката и безкрайното чакане там. Били ли сте и вие в зала „Лепин“?
Кимнах. Зала „Лепин“ беше голямо помещение в префектурата, което се използваше обикновено за прожекция на научни филми за полицаите. Имаше няколкостотин места и екран.
— Бях там два дни — отговорих аз. — Нощем ни водеха в голям зимник за въглища, с пейки за спане. Сутрин приличахме на коминочистачи.
— Дни наред седяхме по столове — каза Шварц — Бяхме мръсни и скоро наистина заприличахме на престъпници, за каквито ни и считаха. В случая Георг без да иска си бе отмъстил със закъснение. Бе узнал на времето адреса ни от префектурата. Някой там бе разследвал заради него. Георг не беше укрил, че е нацист — заради това сега ме разпитваха по четири пъти на ден като нацистки шпионин — за приятелските ми връзки с Георг и с националсоциалистическата партия В началото това ме разсмиваше — беше абсурдно. Ала после забелязах, че и абсурдното може да стане опасно. Че в Германия това стана, бе доказано със съществованието на партията — ала сега и Франция, страната на разума, не изглеждаше вече сигурна пред общото въздействие на бюрокрация и война. Без да знае, Георг бе оставил бомба със закъснител; не е шега да те считат за шпионин по време на война.