Всеки ден прииждаха подплашени хора. От обявяването на войната нито един човек още не бе убит на фронта. Беше la drole de guerre6, както шегобийците окачествяваха това време, ала отдавна над всичко висеше призрачната атмосфера на незачитане на живота и на отделната личност, която войната като чумата води със себе си. Хората не бяха вече хора — те се деляха по военному на войници, годни, негодни и врагове.
Трети ден стоях изтощен в зала „Лепин“. Бяха отвели някои от нас. Останалите разговаряха шепнешком, спяха или ядяха; вече бяхме принизени до един екзистенц-минимум. Не пречеше; в сравнение с един немски концентрационен лагер това ми се струваше лукс. Най-многото да получехме ритници или удари, ако не бяхме достатъчно бързи при ходенето по нужда; силата си е сила и полицаят си е полицай навсякъде до света.
Бях много уморен от разпитите. На подиума под екрана стояха в редица пазачите ни в униформи, с разкрачени крака и с оръжие. Полутъмната зала, мръсният празен екран и ние под него, сякаш бяхме печалният символ на живота, в който си затворник или пазач и в който в най-добрия случай от теб самия зависи какво ще видиш на екрана — научен филм, комедия или трагедия. Но накрая нали винаги оставаше само празният екран, гладното сърце и тъпата власт, която действуваше като да бе вечна — въплъщение на правото. А в същност екраните отдавна бяха опустели. Така щеше да бъде винаги, нищо нямаше да се промени, а един ден ще изчезнеш без някой да забележи. Бе един от часовете, които са ви познати — когато надеждата угасва.
Кимнах.
— Часът на безшумните самоубийства. Преставаш да се съпротивяваш и едва ли не случайно и без да мислиш правиш последната крачка.
— Вратата се отвори — продължи Шварц — и с жълтата светлина на коридора влезе Хелен. Носеше кошница, няколко завивки, палто от леопардова кожа през рамо. Познах я по начина, по който си държеше главата, и по походката. Спря се за миг; после ме за-търси по редиците. Мина плътно край мен и не ме видя. Почти като в катедралата на Оснабрюк.
— Хелен! — извиках аз.
Тя се обърна. Станах. Тя ме погледна.
— Какво са направили с вас? — попита гневно тя.
— Нищо особено. Спим в маза за въглища, затова изглеждаме така. Как се озова тук?
— Арестуваха ме — отговори тя почти гордо. — Също като теб. И много по-рано от всички останали жени. Надявах се да те намеря тук.
— Защо те арестуваха?
— А тебе защо?
— Считат ме за шпионин.
— Мен също. Причината бе валидният ми паспорт.
— Откъде знаеш?
— Току-що ме разпитаха и ми казаха. Аз не съм чист емигрант. Жените емигрантки са още на Свобода. Един дребен човек с напомадена коса ме осветли. Същият ли е, който разпита и теб — миришеше на рожкови.
— Не знам. Тук всичко мирише на рожкови. Слава богу, че си донесла завивки.
— Донесох каквото можах. — Хелен отвори кошницата. Издрънчаха две бутилки. — Коняк — каза тя. — Не е вино. Взела съм само концентрати. Получава-те ли храна?
— Обичайната. Можем да си купуваме сандвичи.
Хелен се наведе към мен и ме погледна.
— Приличате на сборище от негри. Не можете ли да се измиете?
— Все още не. Не е от проклетия. Просто немарливост.
Тя извади коняка.
— Отворена е — последна любезност от страна на хотелиера — смяташе, че тук няма тирбушони. Пий!
Сръбнах солидна глътка и й върнах бутилката.
— Имам дори и чаша — каза тя. — Ще поддържаме цивилизацията, докато можем.
Тя напълни чашата и пи.
— Миришеш на лято и на свобода — казах аз. — Как е навън?
— Както през мирно време. Кафенетата са пълни. Небето е синьо. — Тя погледна към наредените полицай на подиума и се засмя. — Тук прилича на стрелбище, стреляш по фигурите горе и ако се катурнат, получаваш награда бутилка вино или пепелник.
— Тук фигурите имат оръжие.
Хелен извади от кошницата един пастет.
— От хотелиера. С много поздрави и пожеланието „La guerre merde“7. Пастетът е птичи. Имам и вилици и нож. Още веднъж: да живее цивилизацията!