А момичето долу навярно навдигаше заедно с другите бутилката гроздова. Академикът се върна в кабинета, преследван от чувство за зъбобол. Й сигурно пушеше заедно с другите, а в мрака се белееха едрите му, мускулести крака. Наистина как успяваха да станат толкова едри? В ония години той си спомняше в целия град само едно-единствено дебело момиче, и то беше наполовин чехкинче. Но да не мисли за това. Сега трябваше да обясни на своя племенник за какво го е извикал. А той сам не знаеше за какво. Старческата самота не е повод да се безпокоят безгрижните млади хора.
Когато след четвърт час Сашо му позвъни, той бе измислил нещичко. Стана бавно и му отвори. Младежът влезе малко нехаен и забързан, сякаш се отбиваше да си купи цигари.
— Знаеш ли — каза вуйчо му, — когато бях младеж, и аз играех билярд. Правил съм по петдесет карамбола.
Младежът се обърна да го погледне — с тия кьопави ръце петдесет карамбола никак не беше лошо.
— Вярвам ти, вуйчо, само няма как да си го представя.
— Защо?
— Ами, откакто те помня, все си възрастен и сериозен — отвърна младежът. — И в моите очи все си същият — не си остарял даже с едни ден.
Двамата влязоха в кабинета. Сашо седна на креслото, което опираше до бюрото му.
— Бях младеж като всички други — продължи вуйчо му. — Не се различавах по нищо.
— А гуляйджия бил ли си? — младежът искрено се засмя.
— Не, по това време още нямахме така наречената „златна младеж“… Не беше прилично да ходим по заведения.
— Ами тогава с какво се забавлявахте?
— С билярд, карти… Зимно време се пързаляхме с кънки.
— Какви карти? Покер играехте ли?
— Не. Почтени хора не играеха покер… Аз играех вист. Но дядо ти, като руски възпитаник, го играеше просто отлично. Всяка вечер ходеше в „Юнион клуб“, там имаше постоянно каре.
— Пък аз се чудя на кого съм се метнал! — усмихна се младежът.
— Защо? Ти добре ли играеш?
— Ами как?… С моята математическа памет… Мога да направя само теоретична грешка, практическа никога!
Никога досега не бяха говорили на такива теми. Вуйчото зяпаше любопитно своя племенник.
— И какво друго? Искам да кажа е какво друго се забавлявате?
— Ами какво… Малко секс, малко плуване, малко подводен риболов…
— Малко алкохол…
— Малко или повече — според случая. Но, общо взето, не се пристрастявам особено.
— Да, ти си разумен младеж.
Сашо като че ли отново се обиди.
— Вуйчо, нямам спекулативен ум… Нито пък практичен. Най-много бих казал, че имам комбинативен ум.
— Да, изобщо вие, младото поколение, сте реалисти! — каза вуйчо му, но това никак не звучеше в устата му като комплимент.
— Защо, това лошо ли е? — попита шеговито младежът.
— Не е лошо, стига да не е прекалено. Според теб защо в Англия не е имало революции?
Сашо замълча. За вуйчо му, изглежда, реалист и практичен бяха толкова близки неща, колкото практичен и интересчия.
— Виж за какво те извиках — прекъсна внезапно разговора вуйчо му. — Бях забравил, че ми поръчаха статия от „Простори“… Пък аз заминавам за чужбина след няколко дни. Не много далече, в Унгария. Тъй че трябва да се заемеш ти с тая работа.
— „Простори“ ли? — попита учудено младежът. Списанието беше литературно, какво можеха да поръчат на вуйчо му?
— Ти не го ли следиш? — на свой ред се учуди старият. — Те имат много солидна научна рубрика.
— Не, не съм обърнал внимание.
— Поръчаха ми естествено научна статия. Нещо, да речем, от тоя род — микробиологията и нейните съвременни проблеми.
— Популяризаторска?…
— Не точно. И там е цялата работа. Трябва да бъде малко есеистична, малко публицистична и както казват те — с по-смели прогнози. Макар че това не ми харесва особено.
— Колко страници? — запита кратко младежът.
— Около двайсет.
— Много искат за двайсет страници… Това е сериозна материя! — Очите му някак особено заблестяха.
— И аз това им отвърнах. Но да кажем — трийсет. Ще се наемеш ли?
— Експериментът е интересен! — каза младежът. — Прогнози!… Защото, вуйчо, без прогнози всяка наука е сляпа… Но, интересно е какви прогнози те чакат от нас. Как ще люпим писателите в инкубатор?
— Във всеки случай не се увличай много в това отношение. Все пак списанието е много представително, искам да се постараеш колкото се може повече.