Петте жени и останалите присъстващи на свой ред коленичиха и сведоха глави.
— Господи! — разнесе се отново гласът на Бол. — Ти, който стоиш над всичко, благодарим ти за цялата благодат, с която ни осеняваш, и за която вечно ще се молим, ний, грешните, макар и недостойни за нея. И в нищетата наша се обръщаме към теб. Ти показа своята мощ, хвърляйки ездача и коня му в морето. Не ни изоставяй. Минахме посред морето по сухо, ала не ни наказвай да бродим из пустошта на Сур и не ни заставяй, о, боже, повече да пием горчивата вода на Мера, която сега ни трови. И тъй, както изведе синовете Израилеви в Елим, изведи и нас до дванайсетте извора вода и седемдесетте финикови дървета. Води ни, господи, и срази всекиго, възправил ни се…
Гласът му затихна и известно време в стаята се разнасяше само тежкото му хрипливо дишане, след което професорът тихичко изрече:
— Благодарим ти, господи! Амин!
Той се изправи и като отпусна безжизнено ръце върху високото облегало на стола, извърна очи от присъстващите и се загледа през прозореца, където утринната светлина обливаше голите клони на дърветата.
Размърдаха се и останалите. С изключение на една от тях дъщерите му вкупом се отправиха към трапезарията.
Момчетата тутакси зашушукаха. Изостаналата от сестрите си Порция Бол рече:
— Закуската ще бъде готова след пет минути. Ще ви повикам.
Сетне последва другите в трапезарията и затвори вратата.
— Я да глътнем малко чист въздух преди закуска — предложи на Мън доктор Макдоналд.
Той кимна и двамата се отправиха по коридора към верандата. Докторът извади лулата си, натъпка я и запали. После застана в края на верандата и погледът му се плъзна по склона пред училището. Из единия от двата масивни комина на сградата вече се виеше дим от току-що запалените камини.
След малко извади лулата от уста и се подсмихна:
— Голям молебен пада в тоя дом!
Мън кимна.
— Така си е — продължи оня. — Струва ми се, че откакто съм се оженил за Корделия, комай вече съм изтъркал един хубав килим с коленете си. А не съм кой знае колко набожен, тъй да се каже. И ако си говорим честно — той дръпна от лулата и с наслаждение пусна струйка дим, — направо съм безбожник и чисто и просто обричам душата си на вечни мъки чрез присъщото ми своенравие. Може да се каже, че и аз като всички съм затънал до шия в насъщни тревоги. Не че се гордея с това, но знаеш как е. Понякога човек го занимават много други неща — и добри, и лоши, които са далеч по-важни от молитвите и Светото писание, и той избира. Пък и това, което съм видял, е твърде далеч от Божия промисъл.
— Стигне ли средата на жизнения си път, всеки е видял такива неща — отбеляза Мън.
— Тъй е, тъй е — потвърди Макдоналд и в гласа му се долови нетърпение. — Ала ти и представа си нямаш какво съм виждал. И то със собствените си очи, преди още да дойда тук. А си мисля, че и това тук ми стига. Според мен тези неща и молитвите принадлежат на два различни свята. Да вземем например стария професор. Цели две години вече ме заставя да коленича — подсмихна се и го погледна. — Не че се оплаквам, редно си беше и аз да понаваксам. Освен това той е истински мъж и аз много го уважавам.
— Това за него е утеха — отвърна Мън. — Последните събития сигурно му се отразяват доста зле — замълча и като погледна надолу по хълма, мрачно додаде: — А човек винаги има нужда от малко утеха.
— Да, но напоследък онази, дето старецът я иска от нашия бог, е доста специална. Повече по моя вкус, отколкото по неговия. По-рано и в сутрешната, и във вечерната молитва се занимавахме с главите, посветени на любовта и състраданието, но от известно време насам е взел да моли всевишния да се намеси направо и да посече амонитите12, и сега и сутрин, и вечер ни чете текстове, дето карат кръвта ти да кипне. Като този заранта например, за коня и за ездача.
Мън се изплю и се загледа надолу в сухия, потъмнял от храчката му дъбов лист.
— Аз лично нямам нищо против — рече той. — Напоследък в Бардсвил и Морганстаун се навъдиха прекалено много коне и ездачи. И на драго сърце бих изтъркал някой килим с коленете си, ако смятах, че това ще помогне.
— От известно време непрекъснато говори за последната разплата — продължи докторът. — В устата му е все първата книга на Светото писание.
12
Семитски народ, носещ името на Амон, син на Лот, живял по времето на Стария завет на изток от Йордан, между Ябок и Арнон — бел.пр.