Цял подиробед лежахме и пукахме по тях. Французинът товареше, а ние пукахме по тях. Когато бяха далеч — с шарповете, а наближеха ли — с карабините и колтовете. Една карабина „Спенсър“ е дванайсетозарядна, а и тежкокалибрена. Та цял подиробед все така, после падна нощ и вече ни те можеха да ни доближат, нито пък ние да ти видим. Опитваха, ама всеки път ги засичахме.
Когато се развидели, вече ги нямаше. Околовръст лежаха няколко понита, а съвсем наблизо, на не повече от петнайсе крачки — един индианец. Не го знаех, че е дошъл толкоз наблизо, ама нощем нали се лъже човек. Ако е имало и други, трябва да ги бяха отнесли, а тоя беше много близо. Отидохме при него и Минго рече: „Като го гледам колко близо е дошъл, явно се е опитал да ни изненада. Искало му се е вожд да стане.“ Младок беше и прострелян в корема. „Да му се не види и глупакът! — изръмжа Минго и като го погледна, поясни: — От киъуа13 е.“ Подир това клекна и си измъкна ножа.
„Какво ще го правиш?“, попитах.
„Ще го скалпирам“, отвърна Минго.
„Не бива тъй, нали си християнин“ — рекох.
„Ами — вика, — познавам и други християни, дето са драли индианци. Имам приятел, беше си направил пунгия от ненката на индианка. Ама не му вършеше добра работа — рече той и започна да реже. — Много бързо се износи. Скалпът обаче е друго нещо, направо си е талисман.“
Скалпира го той, после погледнахме в долчинката за негъра. Там беше, само че и на него му бяха взели скалпа. „Минали са се — подсмихна се Минго, — един негърски скалп не струва и пет пари. Във всеки случай от моя е по-добър“.
Това бяха единствените индианци, с които тази година си имахме неприятности, но групата, дето тръгна от Додж Сити, брала много ядове в Тексас. В една местност, наречена Доуб Уолс, имало голямо сражение и някои паднали убити, наред с много индианци. А ония южните бяха много зли. Бъхтеха се при Анадарко с войниците, убиваха и скалпираха когото сварят. Правеха набези и до Тексас. Киъуасите нападнали един обоз с продоволствие, Капитан Лейман, доколкото помня, и здравата го одръстили. На другата пролет бяхме във Форт Сил и чухме войниците да разправят как лежали четири дни в дупки, дето сами си били изкопали и умирали за капка вода, докато около тях в кръг, с вой и стрелба, непрестанно препускали индианци. Имало един омотан в бял чаршаф — четири пъти прекосил насам-натам позициите им. Куршумите изрешетили чаршафа, ама него все едно бълха го ухапала. Така станал голям вожд и получил ново име за това геройство, както им е обичаят. Някакъв скаут обаче все пак успял да се добере до щаба и дошло подкрепление.
Лоша година беше, дума да няма, и генералът във Форт Сил — генерал Шеридан, оня, дето се беше бил във войната — се канеше да ги удари. И ги удари. Пръснали се като койоти, погнати от кучета. Гонили ги, та чак дъх не им дали да си поемат. Някои се предали, ама онез, дето били с вождовете Самотния Вълк, Мамантай и още неколцина, продължавали да бягат и да се бият. Преди съвсем да ги довършат, и те се предали. Видях ги с очите си! Във Форт Сил! Доведе ги един вожд, Ритнатото Пиле му викаха. Разбрал той накъде вървят нещата и накарал хората си да се предадат. И там, във Форт Сил, ги видях. Вкараха ги в ограденото за добитъка място — ама с камък беше оградено, а лошите вождове ги оковаха и ги заключиха в затвора и в каменната ледница, дето тогава я строяха. Всеки ден, когато пристигнеха каруците с месо, им хвърляха от него през стената — сурово, на парчета, сякаш глутница пантери хранеха. Взеха им всичко, изкараха ги навън, застреляха ги и ги оставиха да вонят. Много приличаше на смраднята, дето се разнасяше, когато трепехме бизони и ги деряхме. Задуха един западен вятър и във Форт Сил не остана човек, дето да се спаси от нея, без значение спи ли, или е буден. Да не можеш и да хапнеш, значи.