Толивър стисна очи. Ръката върху завивката се сви. Кожата по кокалчетата беше бяла като чаршафа, който се отпусна, придавайки форма на тялото. Все така облегнат на таблата на леглото, Мън държеше револвера високо, на ръка разстояние от Толивър. Бледият, едва осезаем светлик на лампата се разливаше върху лицето на сенатора, заобикаляйки хлътналите ями на затворените очи. Бръчките и тъничките вени по клепачите се забелязваха едва-едва, подобни на листни жилки. Устните му бяха леко отворени, измъчвани сякаш от жажда.
— Ще го направя — промълви Мън.
Някъде в стаята се разнасяше мудното металическо тиктакане на часовник.
— Ще го направя — повтори той, — но след малко.
Когато ти се нагледам. — Изчака, без да помръдне револвера, и изведнъж кресна: — Отвори си очите!
— Защо се бавиш, Пърс? — изшептя сухо сенаторът, но очите му останаха все така затворени.
— Мислех, че ще мога — промърмори Мън, унесен сякаш в мечти.
Човекът в леглото отвори очи.
— Не можеш — дрезгаво изрече той.
Ръката, която държеше револвера, започна да се отпуска и опря таблата на леглото. При допира на метала до дървото се разнесе слаб, самотен звън. Толивър размърда глава върху възглавницата — едва-едва, като болник.
— Дай ми малко вода — рече.
Мън погледна към шкафа, върху който до лампата стояха кана и чаша. Прехвърли револвера в лявата ръка и тъкмо направи крачка натам, когато разнеслото се зад него леко поскърцване го накара рязко да се обърне.
Вратата, водеща към другата стая, се бе отворила. Там, в рамката й, с една ръка все още на дръжката, а другата увиснала във въздуха пред гърдите, стоеше Матилда Толивър.
— Ай! — възкликна тя, сякаш в закъсняло, пресилено въодушевление. Искрящите изпод веждите на грубоватото й, измъчено лице очи се приковаха в Мън.
Той отстъпи назад, оставяйки вдигнатата си ръка свободно да падне.
— Матилда! — повика я мъжът от леглото, но тя очевидно не го чу. — Матилда! — повтори той.
Жената помръдна и устреми поглед към него.
— Това е Пърси Мън — рече сенаторът. — Нали го помниш?
— Да — кимна тя.
— Дошъл е да ме види — обясни Толивър. — Тъкмо се канеше да ми даде чаша вода.
— Как сте? — попита Матилда.
Мън прокара език по устните си и най-сетне смогна да промълви:
— Току-що влизам.
Обърна се и взе каната с дясната си ръка, докато с другата напъха револвера в джоба си. Тя не откъсваше поглед от него. Водата с глухо бълбукане изпълни чашата.
Той я подаде на човека в леглото, който я взе и отпи, докато двамата го наблюдаваха.
— Благодаря — рече сенаторът и когато Мън пое чашата, отново отпусна глава на възглавницата. — Матилда — продължи той, — защо не предложиш на Пърс нещо за хапване? Сигурно е огладнял от дългия път.
— Тъкмо това се канех да направя — отвърна тя.
— Не! — отказа Мън почти яростно. — Не! Тръгвам! Исках само да видя сенатора и го видях. Тръгвам!
Матилда прекоси стаята и сложи ръка на рамото му.
— Седнете, мистър Мън — настоя тя. — Седнете и си починете, а аз ще ви приготвя нещичко за хапване.
— Тръгвам! — отвърна той, потръпвайки сякаш от допира й.
— Седнете! — повтори тя.
Мън рязко се отдръпна от нея, като направи широка крачка назад. Празната чаша се откъсна от ръката му и се пръсна на пода.
— Тръгвам! — изкрещя той и изведнъж се озърна с див, сякаш животински поглед.
— Не… — започна Матилда и спря. Понечи да го задържи, но ръката й увисна във въздуха. — Чакайте! — заповяда тя. — Счу ми се нещо.
Тримата притихнаха, сетне Толивър рече:
— Няма нищо, Матилда.
— Не, има! — настоя тя. — Чуйте! — Отиде до външната врата, сложи ръка върху бравата и се ослуша: — Има! — повтори тя и като открехна лекичко, се подаде навън и се озърна.
Мън бързо отстъпи в другия край на стаята.
— Има — обърна се Матилда към тях. — Коне! На пътя!
— Войниците — отбеляза Мън спокойно и вече поокопитен, отвори вратата зад себе си.
— Има друга врата… — говореше в това време Матилда, — откъм страничната веранда.
Напипа я в тъмното и я отвори. Отдолу, откъм пътя, долови някакъв шум. В първия миг не можа да различи нищо, освен по-светлото петно на полята оттатък двора и високо отляво — тъмната маса на гората. Почти пълзешком прекоси поляната, като се препъваше. Блъсна се в зида, падна, после го прехвърли. „Силвестъс, помисли си той, Силвестъс им е казал. Чакал е до днес, досега не му е стискало. Чакал е всичкото това време, седмици наред и едва днес се е престрашил.“ Продължаваше да тича през неравното пространство, падаше и отново ставаше. Задъхваше се: „Мръсник! Мръсник!“