Докато файтонът пълзеше нагоре по склона, от сивото небе долетяха няколко снежинки и започнаха да кацат по кръйпътната тръстика.
— О, май наистина ще падне сняг! — възкликна Мей.
Вече виждаха китките зеленика, червените панделки по прозорците на къщата и големия венец, закачен на бялата порта. От големите комини се виеше дим. За разлика от бавно сипещия се сняг, голите полета и сивото небе, къщата, която отдалеч изглеждаше пуста и злокобна, сега като че ли обещаваше, и то щедро, всичко необходимо за добруване и спокойствие — от храната се носеше пара и леко ухание, пламъкът в камината проблясваше в сребърните прибори, нозете безшумно потъваха в дебелия килим, приятно звънтяха чаши.
— Колко ми е драго, че дойдохте! — рече сенаторът Толивър, като лекичко се наведе над ръката на Мей, сякаш стига да реши, и щеше да я целуне. — Мистър Крисчън доведе дъщеря си, и те ще пренощуват, та ще се опитаме да посъживим тази скучна стара къща с малко младост и красота. Право да ви кажа, тук наистина понякога е малко скучно. Но сега ще ви предам на сестра си — и посочвайки високата, облечена в черно жена, която излезе от стаята зад него, продължи: — Матилда, това е Мей, съпругата на моя добър приятел Пърси Мън, за когото толкова съм ти разправял — протегна ръка и я сложи бащински върху рамото на Мън. — Надеждно момче — заяви той и го потупа. — Някой ден ще го видим и в Конгреса!
— Това не се знае — отвърна Мън малко смутен, но все пак зарадван от думите и ръката върху рамото си. След намръщеното небе и голата земя, тук, в облеченото с бяла ламперия преддверие, той бе обграден от топлина и любезност, от блясък на огледала и долитащ от съседна стая пукот на огън. Като улови ръката на Матилда, дори лицето й му се стори по-малко студено и сурово, отколкото си мислеше.
Мей заситни по широките стълби редом с по-възрастната жена, до чиято висока кокалеста снага изглеждаше още по-дребна. На завоя се обърна за миг и хвърли през рамо бърза срамежлива усмивка, която Мън възприе като довиждане. Сетне двамата със сенатора прекосиха преддверието и някаква стая, в чието дъно гореше огън, но нямаше никой.
— Реших да направим съвещанието в библиотеката — обясняваше в това време домакинът. — Всички, с изключение на капитан Тод са вече тук. Но и той всеки момент ще дойде. Ще доведе и сина си — учи се в колеж във Вирджиния. Да, във Вирджиния…
Когато влязоха в библиотеката, мъжете се бяха наредили около голямата камина, в която гореше и пращеше огромен пън. Мън се ръкува с всекиго поред. Сетне извади лулата си и започна да я тъпче.
— Мисля, че капитанът всеки момент ще пристигне — рече сенаторът и отиде да надзърне през един прозорец, който гледаше към дългия склон пред къщата. Вече наистина валеше — не силно, но затова пък равномерно. Няколко снежинки бяха полепнали по перваза.
— Няма го още — добави той и се върна при гостите край огъня.
Застана сред тях, усмихвайки се непринудено с пъхнати в джобовете на сюртука ръце и леко отметната назад глава. В другия ъгъл на стаята, отделени от останалите, стояха мистър Силс и мистър Бърдън. Бърдън бе навел огромната си черна и рошава глава към Силс, който говореше загрижено и почукваше с молив върху бележника в лявата си ръка. Мън натъпка лулата, запали я и погледна към лавиците с книги по стените — повечето правни, реши той, защото сенаторът се славеше като заклет читател на исторически романи и можеше да цитира откъси от Мъколи2 и Гибън3, когато си поиска — и към огромната маса, бюрото и гравюрите по стените. Сетне погледът му разсеяно обходи лицата на мъжете около него. Порядъчни люде, помисли си той, дори и старият Силс, порядъчни люде. Залюля се леко на пети и усети приятната топлина на огъня върху гърба си. Сетне всмукна няколко пъти от лулата си дълбоко и продължително. Услаждаше му се тази лула.