Никой не забеляза приближаването на капитан Тод по дългата алея и никой не чу звънеца. Някакъв негър отвори вратата на библиотеката и той застана в рамката й със строгата си усмивка, като леко клатеше глава.
— Извинявам се за закъснението — рече той, — но не съм бил точен, откакто двамата с генерал Брат4 бяхме опухани от генерал Бюл и натирени чак в Луивил, като по този начин той запази славната ни кентъкска федерация за мистър Линкълн.
Сенаторът с протегната ръка се спусна към него.
— Не се тревожи, имаме достатъчно време. Мини да се постоплиш край огъня.
— Благодаря — отвърна капитан Тод и започна да се ръкува с всеки. След малко застана край огъня и разпери дългите си кафеникави пръсти над буйния пламък. — Навън направо си е студ — рече той.
— Къде е момчето? — попита сенаторът.
— Настаних го в другата стая — отвърна капитанът. — Намери някаква книга и се зачете, или… — и той се поколеба, усмихвайки се — не, мисля, че чете. Твърди, че знаел как.
— Ще отида да поприказвам с него — рече сенаторът и се отправи към вратата. — Ей сега се връщам и започваме.
Мън погледна капитана, който продължаваше да се грее, протегнал хубавите си, силни наглед ръце към топлината. Забеляза, че по кафеникавата им кожа са избили петна и вените изглеждат прекалено големи. Запита се дали синът му е като него. Спомни си, че приличаше или поне бе приличал преди три-четири години. Не го беше виждал доста време, всъщност откакто момчето отиде в колежа. Във Вирджиния, беше казал сенаторът. Точно така, спомни си той, младият Тод бе заминал за Вирджиния, за да постъпи в колежа „Уошингтън и Лий“5. Преди това обаче той наистина приличаше на капитана — беше висок, строен, със синьо-зелени очи като неговите и изящен нос. Хубаво беше, че сенаторът си направи труда да поприказва с него. Добър човек беше сенаторът, но капитан Тод беше още по-добър. Най-добрият от всички. Но и сенаторът не беше лош.
Преди четири часа̀ всички, които нямаше да преспиват, си бяха тръгнали. Потеглиха надолу по склона под равномерно сипещия се сняг, а снежинките се трупаха по раменете, одеялата по краката им и гърбовете на конете. Вече заличаваше следите от колелата и копитата, а сивкавата светлина започна да изчезва от небето. Разделяйки се в преддверието, всички с изключение на мистър Силс, който много рядко изпиваше повече от една чаша, бяха весели и в добро настроение. Ето защо студът, снегът и рано падналият здрач изобщо не ги притесняваха.
Излегнати на креслата в библиотеката, където пламъците се гонеха и пърхаха по дълбокото и черно гърло на комина, а бутилките стояха наредени на голямата сребърна табла върху масата, те изпиха не една и не две чаши. Надигаха ги една след друга с изопнати нозе и се наслаждаваха на пуйката, шунката и пудинга. Отначало разговорът вървеше тежко и мудно, но топлината на алкохола го съживи и не след дълго вече го прекъсваха изблици на гърлен смях. Освен приятното прекарване имаше и по-важна причина за задоволство. Секретарят докладва, че компанията „Алта“ е готова да започне преговори по ставка девет долара и половина за тютюн първа ръка и че някакъв частен изкупвач предлагал по десет за австралийски — екстра, и седем за прахообразен, първо качество. Съветът гласува предложенията да не се обсъждат.
— Ей богу! — възкликна Крисчън, стоварвайки тежката си лапа върху масата. — Спипахме ги натясно тия копелдаци! Нека им се отще изобщо да чуят за тютюн, докато са живи, и да си хапят задниците, че не са се захванали с търговийка на финтифлюшки! Рипнали насред реката, а не могат да плуват! Ей богу! — и той спря, за да си поеме дълбоко дъх, като жаден, който лочи лакомо.
— Ще ни предлагат те по девет долара и петдесет цента! И то след като сме обявили ценоразписа — австралийски — екстра — шестнайсет долара, италиански — екстра — петнайсет долара и двайсет и пет цента… — и той отново спря, а дъхът му изсвистя през зъбите. — Няма цена, дето насън да ме бутнеш и да не я знам! Чета ги всяка вечер, както старите моми четат Библията, та да не ги е страх. Девет и половина ли, да имат да вземат! Божке мили, тия не могат да четат! Ама ги пипнахме натясно и сега ще им разплачем фамилията! А ти, секретарю, вземи, че им напиши какво съм казал!