Снимките от местопрестъплението сякаш я прободоха в гърдите. Мъртвият полицай лежеше по гръб на улицата, вторачен, без да вижда, в слънцето, в една пролетна неделна сутрин. Четиридесет и пет калибровият куршум почти бе разкъсал сърцето му на две. На снимките от аутопсията доктор Одом бе вкарал двата си дебели пръста в дупката, за да покаже размера й. Това беше нещо, което младият Анди Бразил никога не трябваше да види, а и Уест не възнамеряваше отново да говори с него.
Глава пета
В стаята на архива на „Обзървър“ Бразил също преглеждаше стари статии. Учудващо колко малко бе писано за Вирджиния Уест през изминалите години. Той прехвърли късите истории и черно-белите снимки, направени отдавна, когато косата й била дълга и пъхната под полицейската й шапка. Уест била първата жена, избрана за „Млад полицай на годината“, и това страхотно го впечатли.
Библиотекарката също беше впечатлена. Тя поглеждаше към Анди Бразил през секунда, а сърцето й затуптяваше по-бързо винаги когато той влизаше в светилището й, което бе доста често. Никога не беше виждала репортер, който да проучва историите си така задълбочено, както Анди. Без значение за какво пишеше, Бразил винаги проверяваше нещо или задаваше въпроси. Особено приятно й бе, когато заставаше пред спретнатото й бюро и я заговаряше. Бе работила като училищна библиотекарка, преди да започне тук след пенсионирането на мъжа си. Казваше се госпожа Бут. Минаваше шейсетте и вярваше, че Бразил е най-красивото човешко същество, което някога бе виждала. Беше приятен и любезен и винаги й благодареше.
Анди бе шокиран, когато прочете, че Уест е била простреляна. Не можеше да повярва. Започна да прелиства страниците бързо, любопитен да научи повече подробности, но глупакът, който бе написал статията, бе изпуснал чудесната възможност за страхотна история. По дяволите! Всичко, което Анди разбра, бе, че преди единадесет години, когато Уест била първата жена детектив в отдел „Убийства“, получила информация от един доносник. Ставало дума за престъпник, когото Уест търсела. Съобщили й, че в момента се намирал в „Престо грил“. Докато полицията и Уест пристигнат обаче, той си бил тръгнал. Очевидно по-късно повикали Уест за някакво престъпление в същия квартал. Извършителят бил същият човек, но вече бил ужасно пиян и раздразнен. Започнал да стреля в мига, когато Уест се появила. Тя го убила, но преди това той успял да я простреля. Бразил умираше от желание да я разпита подробно за случая, но знаеше, че няма смисъл. Научи само, че куршумът наранил лявото й рамо. Всъщност раната не била дълбока. Искаше да я попита дали куршумите са така горещи, както бе чувал. Дали тъканта около раната е била лошо обгорена? Много ли е боляло? Дали е паднала, или смело е приключила битката, без дори да осъзнае, че е ранена, докато не е видяла окървавената си ръка, както става по филмите?
На следващия ден Бразил подкара към Шелби. Благодарение на успехите си в тениса бе чувал за този малък, хубав град в област Кливлънд, откъдето произхождаше Бък Арчър, приятел на Боби Ригс, който бе победен от Били Джийн Кинг4 в „Битката на половете“. Гимназията „Шелби“ бе добре поддържан тухлен комплекс и общежитие, където ученици с много пари се готвеха за колежите в големите градове като Чапъл Хил и Рали. Околностите се състояха от ниви и селца с имена като Латимър и Бойлинг Спрингс. БМВ-то на Бразил премина покрай тенискортовете, където тренираше младежкият отбор. Хлапетата биеха сервиси и си подаваха къси удари, запотени и изморени от усилената игра.
Треньорът стоеше до оградата с бележник в ръка, издокаран в бял панталон, бяла риза, безформено кепе и с дебел слой крем на носа. Всичко по него бе старомодно и овехтяло.
— Движи си краката! Движи! Размърдай се! — извика той на едно момче, което никога не би могло да се раздвижи бързо. — Да не виждам краката ти да спират!
Момчето беше с наднормено тегло и носеше очила. Мръщеше се и очевидно бе скапано от умора. Бразил си спомни безкрайните страдания, причинени от амбициозни треньори и изтощителни упражнения. Но той винаги бе успявал във всичко, с което се захванеше, и сега почувства съжаление към това хлапе и желание да поработи с него и евентуално да го поободри.
— Добър удар — извика той, когато момчето успя да уцели топката и да я прати над мрежата.
Хлапето пропусна следващия удар, докато се оглеждаше и търсеше привърженика си зад зелената ограда. Треньорът спря обиколката си и се загледа в русия, атлетичен младеж, който вървеше към него. Вероятно търсеше работа, но треньорът не се нуждаеше от друг човек за тази група, която бе най-скапаната през последните години.