Тя поклати глава отрицателно. Искаше й се да може да му благодари, но беше нервна, тъй като синът й стоеше пред телевизора и закриваше екрана.
— Ще бъда в стаята си — каза той.
Анди се упражнява, докато пръстът му започна да кърви. Чувстваше се забележително добре, тъй като годините, прекарани в игра на тенис, бяха заздравили мускулите на ръцете му и хватката му беше доста силна.
На следващата сутрин той се събуди развълнуван. Уест беше обещала да го заведе на стрелбището следобед, за да му помогне да се усъвършенства. Беше понеделник, а той имаше почивен лен. Не знаеше какво да прави, докато стане време за срещата с Уест, и как да накара времето да тече по-бързо. Не можеше да понася скуката и винаги се заемаше с някакъв проект.
В седем и половина, когато излезе от къщи, тревата бе все още мокра от росата. Носейки тенис ракета и топки, той първо се отправи към пистата, където пробяга осем километра и направи голям брой лицеви опори и коремни преси, за да получи дозата си ендорфини. Тревата вече бе суха и топла и той остана да лежи на нея, докато пулсът му се нормализира. Слушаше бръмченето на насекомите и се опиваше от сладко-горчивия мирис на зелените растения и дивия лук. Шортите и фланелката му бяха доста изцапани, но той не им обърна внимание. Отправи се надолу към тенискортовете.
Няколко дами играеха на двойки и той учтиво тръгна към далечния край на корта, за да бъде колкото се може по-далеч от хората. Не искаше да притеснява никого със стотиците топки, които възнамеряваше да удари.
Бразил тичаше като луд от едната до другата страна на корта. Беше леко раздразнен. Тенисът не прощаваше, ако не се упражняваш. Обичайната му точност липсваше и той знаеше накъде води това. Ако не започнеше да играе отново, щеше да загуби едно от малкото неща, в които бе наистина добър. По дяволите! Дамите от първи корт отбелязаха определен спад в собствената си игра, докато наблюдаваха със завист младежа на четвърти корт, който удряше топките с такава сила, че звучаха като бейзболни топки, ударени с бухалка.
Началник Хамър също не беше спокойна. Ръководеше събрание на отговорните си служители в личната си зала за събрания на третия етаж. Прозорците гледаха към Дейвидсън. Виждаше се и всемогъщият корпоративен център на ЮЕС Банк, увенчан с глупавата си алуминиева украса, която странно напомняше за дивак с кокал в носа. Точно в осем тази сутрин, когато Хамър носеше първата чаша кафе към бюрото си, й се бе обадил генералният директор на шестдесететажната сграда.
Соломон Кахун беше евреин и Старият завет бе повлиял върху избора на майка му за име на първородния й син. Синът й трябваше да стане крал, взимащ мъдри решения, точно като в този петък, когато бе наредил на полицейската началничка да проведе пресконференция, в която да съобщи на жителите на града, че серийните убийства в Шарлът са хомосексуални и не представляват заплаха за нормалните мъже, посещаващи Куин с цел бизнес. Трябваше още да съобщи, че баптистка църква „Портсайд“ ще проведе бдение с молитви за душите на жертвите и семействата им и че полицията има надеждни следи.
— Просто да внесем малко успокоение — каза по телефона Кахун.
Хамър и шестимата й заместници, заедно със служители от отделите по стратегическо планиране и анализ, обсъждаха тази последна заповед, пристигнала отвисоко. Рен Дозиър, заместник-началник администрация, беше особено раздразнен. Той беше четиридесетгодишен, с деликатни черти и нежна уста. Не беше женен и живееше в онази част на Форт Уорд, където Томи Аксъл и други като него имаха апартаменти с розови врати. Дозиър знаеше, че никога няма да получи по-високо звание от капитан. После Хамър пристигна в града, а тя бе човек, който награждава служителите си за добра работа. Дозиър бе готов да даде живота си за нея.
— Каква дивотия — каза Дозиър, докато разбъркваше кафето си бавно и раздразнено. — Ами другата страна? — запита той и се огледа наоколо. — Жените и децата им у дома? Значи те трябва да мислят, че последното нещо, което татко е направил в живота си, е било да плати за хомосексуална услуга някъде улиците на непознат град?
— Няма никакви доказателства в подкрепа на това твърдение — обади се Уест, която също бе недоволна. — Не можеш да съобщиш подобно нещо — обърна се тя към Хамър.
Полицейската началничка и Кахун не можеха да постигнат споразумение по нито един въпрос и тя знаеше, че той ще успее да уреди уволнението й. На нейното ниво винаги ставаше дума за политика. Градът получаваше нов кмет, който си водеше нов полицейски началник. Точно това се бе случило в Атланта. Същото щеше да стане и в Чикаго, ако самата тя не бе напуснала. Хамър наистина не можеше да си позволи да се мести отново. Градовете щяха да стават все по-малки, докато един прекрасен ден се озове там, откъдето бе тръгнала — в забутания и западнал икономически Литъл Рок.