Както винаги, Хамър започна с жабешки бутчета в сос от вино и чесън и салата „Цезар“. Шумът в облицованата с тъмна ламперия зала, където градските управници, които не се страхуваха от инфаркти, се събираха от десетилетия, ставаше все по-силен. Съпругът на Хамър — Сет — обичаше храната повече от самия живот и в момента бе погълнат от вечерята си, състояща се от коктейл със скариди, салата от марули със сос от синьо сирене, хляб, масло и филе миньон за двама, което той обикновено изяждаше сам. Преди много години Сет беше интелигентният и красив помощник на управителя на Литъл Рок. Запозна се с бъдещата си жена, сержант Джуди Хамър, в кметството.
Още от самото начало бе съвсем ясно кой е движещата сила в тази връзка и това бе част от привличането. Сет харесваше способностите и силата на съпругата си. Тя харесваше мнението му за нея. Ожениха се и създадоха семейство, за което отговаряше Сет, тъй като жена му работеше прекалено много, а и често я повишаваха. Всички, които ги познаваха, ни най-малко не се учудваха на това, че нейното, а не неговото име бе Хамър6. Сет бе нежен, с безволева брадичка, и напомняше за рицарите с воднисти очи и епископите от художествените галерии.
— Трябва да купим от това топено сирене и за вкъщи — каза Сет, докато мажеше дебел слой върху филията си.
— Сет, тревожа се за това, което правиш със себе си — отвърна Хамър, като се протегна към чашата си.
— Предполагам, че са му сипали капка портвайн, но не съм сигурен — продължи той, без да й обърне внимание. — Може да са му добавили и малко лютив пипер. Или хрян.
Хобито на Сет се състоеше от проучване на борсата и правото. Най-основната пречка за живота му бе, че парите му бяха получени в наследство от семейството му и той не бе задължен да работи. Сет беше нежен, тих и кротък и вечно изморен. На този етап от живота си толкова приличаше на безволева и злобна жена, че жена му се чудеше как в крайна сметка бе възможно тя да поддържа лесбийска връзка с мъж. Господи, когато Сет изпаднеше в едно от проклетите си настроения, както бе точно в момента, Хамър лесно можеше да си обясни жестокостта на хората към близките им. Дори чувстваше, че има случаи, когато това насилие е оправдано.
— Сет, днес е годишнината ни — напомни му тя с нисък глас. — Не си говорил с мен цяла вечер. Изплюска всичко в проклетия ресторант и въобще не погледна към мен. Не искаш ли поне веднъж да ми кажеш какво не е наред? Нямам никакво желание да гадая, да се опитвам да чета мислите ти или да се консултирам с врачки.
Стомахът й бе свит като уплашен опосум. Сет беше най-добрата диета, която човек можеше да си представи. Можеше да й докара анорексия за нула време. В спокойните си, макар и твърде редки моменти, когато се разхождаше сама по плажа или из планината, Хамър осъзнаваше, че през по-голямата част от брака си тя не е била влюбена в Сет. Но той беше като подпорна стена за нея. Ако я срутеше, поне половината й живот щеше да се разпадне. Това му даваше власт над нея и като всяка добра съпруга той го знаеше. Например децата можеха да застанат на негова страна. Разбира се, не беше много вероятно, но Хамър все пак се страхуваше от това.
— Не говоря, защото нямам какво да кажа — логично отговори Сет.
— Чудесно — каза Хамър, хвърли салфетката си на масата и повика сервитьорката.
На километри разстояние от ресторанта, на булевард „Уилкинсън“ близо до заложната къща на Боб, „Койота Джо“ и бар „Хартиената кукла“, в „Огневата линия“ се водеше истинска война. Бразил стреляше като луд по мишените, които се движеха към него. Празни гилзи хвърчаха във въздуха и тропаха по пода. Ученикът на Уест подобряваше уменията си по невероятен начин и тя се чувстваше адски горда.
— Бам-бам, свършен си! — изкрещя тя грубо, сякаш Анди бе селският идиот. — Сложи предпазителя! Освободи пълнителя! Зареди! Заеми позиция! Свали предпазителя! Бам-бам! Спри!
Това продължаваше повече от час и някои от останалите посетители на стрелбището занадничаха от будките си, като се чудеха какво, по дяволите, ставаше тук. Кое беше това гадже, което крещеше като старшина на младежа с педалски вид? Бъба, груб простак и редовен клиент на „Огневата линия“, стоеше облегнат на бетонната стена, нахлупил бейзболното си кепе ниско над очите. Беше едър и страшен на вид, облечен в анцуг и яке със защитна окраска. Наблюдаваше внимателно мишената, която се приближаваше към русия тип.