Хамър излезе от колата си и делово тръгна към детективите и униформените полицаи. Пъхна се под жълтата лента с черен предупредителен надпис, която винаги я изпълваше с ужас, независимо къде я виждаше. Хамър не бе в желаната от нея форма, тъй като имаше наум повече неща от обикновено. Откак бе отправила ултиматума си към Сет, животът й определено се бе влошил. Тази сутрин Сет не стана, а остана в леглото си, като мърмореше за доктор Кеворкян9, завещания и клуб „Бучиниш“. Бе мрънкал за това колко глупаво е да се приема, че самоубийството е егоистично действие, тъй като всеки възрастен има право да изчезне.
— О, за бога — каза жена му. — Стани и иди се поразходи.
— Не. Не можеш да ме накараш. Не съм длъжен да бъда в този живот, ако не искам.
Това я бе подтикнало да прибере всички огнестрелни оръжия от обичайните им места. Хамър бе събрала много оръжия през всички тези години в полицията и стратегически ги бе разположила на различни места из къщата. Когато Уест й се обади, не бе успяла да открие местонахождението само на стария си, верен „Смит и Уесън“ 38-и калибър. Хамър бе почти сигурна, че пистолетът трябваше да е в тоалетката в банята й. Поне там го бе прибрала последния път, когато изпразни оръжията и заключи амунициите и сейфа, преди да пристигнат внучетата й.
Хамър имаше доста проблеми. Беше потисната и се мъчеше да се справи с тревогите си от пресконференцията, на която бяха присъствали и представители на националните медии. Политиците бяха това, което мразеше най-много. Те наистина пречеха на съществуванието й. Сто и пет процента разкриваемост на престъпленията. Искаше й се Кахун да бе тук, на това забравено от бога място. Той имаше нужда да види точно такова нещо. Всички подобни на Кахун щяха да се ужасят, да пребледнеят и да изчезнат оттук. Този окървавен, мъртъв бизнесмен нямаше нищо общо с икономическото развитие или туристическата индустрия. Гъстият, зловещ храсталак до железопътните линии, колата под наем, отворена и пищяща аларма, всичко това представляваше действителността.
Хамър не заговори никого, докато приближаваше към мястото на трагедията, а сините и червени лампи огряваха мрачното й сериозно лице. Тя се присъедини към Уест и Бразил, застанали до колата. Доктор Одом постави новия труп в черен найлонов чувал. Облечените в хирургически ръкавици ръце на съдебния лекар бяха окървавени. В очите му се стичаше пот, а сърце то му биеше бавно и силно. През по-голямата част от живота си той бе работил по сексуални убийства, но никога не бе виждал нещо като това. Той бе жалостив човек, но и твърд. Отдавна се бе научил да се сдържа. Тъжната истина беше, че му бе много по-лесно да се държи хладно, когато жертвите бяха жени или очевидни хомосексуалисти, или в някои случаи — чужденци. Чувстваше се по-удобно, когато можеше да категоризира жертвите.
Доктор Одом все повече се съмняваше в теорията си за тези серийни гей убийства. Този път жертвата бе петдесет и четири годишният сенатор Кен Бътлърот Рали. Последното нещо, за което докторът би желал да намекне, бе, че обичаният черен лидер е обратен. Също така доктор Одом знаеше от собствен опит, че хомосексуалните политици нямаха навика да обикалят из улиците и да търсят момчета. Те ходеха в обществените паркове и тоалетни, тъй като винаги можеха да се закълнат, че са били там не за да се предлагат или канят някого, а само за да си свършат работата.
Доктор Одом дръпна ципа на чувала и закри яркооранжевия пясъчен часовник. Погледна към Хамър и поклати глава, после се изправи. Гърбът го болеше ужасно. Бразил гледаше към колата и държеше ръце в джобовете си, за да е сигурен, че няма случайно да пипне нещо и да остави отпечатъците си. Можеше дори да се превърне в заподозрян. Все пак той случайно се оказваше в района всеки път, когато се появяваше някой от тези трупове. Анди нервно се огледа наоколо и се зачуди дали и някой друг би могъл да се досети за същото. Доктор Одом делово съобщаваше на Хамър и Уест мнението си.