— И за теб, Антоне.
— Защо? — с глупав вид попитах аз.
— По времето на схватката на покрива ти прекара във втория слой на Сумрака три минути. Антоне… това е трето равнище на сила.
— Не може да бъде — беше единственото, което успях да кажа.
— Така беше.
— Борис Игнатиевич, та вие винаги сте казвали, че аз съм маг със средни способности!
— Да допуснем, че се нуждая много повече от отличен програмист, отколкото от още един добър оперативен работник.
В друг момент бих изпитал гордост. Примесена с обида, но все пак гордост. Нали винаги съм смятал, че маг от четвърто равнище е моят таван, и няма да го достигна скоро. Но сега всичко се заглушаваше от страха — неприятен, лепкав, отвратителен страх. Петте години в Патрула на тиха щабна длъжност ме бяха отучили да се страхувам от каквото и да било: властта, бандитите, болестите…
— Това е било намеса от втора степен…
— Границите са прекалено тънки, Антоне. Възможно е да си способен и на повече.
— Но ние имаме повече от десетина мага трето равнище. Защо аз съм сред заподозрените?
— Защото ти засегна лично Завулон. Настъпи по опашката началника на Дневния патрул в Москва. И той е напълно способен да организира за Антон Городецки личен капан. По-точно да пренастрои стар капан, останал в резерва.
Преглътнах и излязох, без да питам нищо повече.
Лабораторията ни е също на четвъртия етаж, само че в другото крило. Тръгнах бързо по коридора, кимайки на срещнатите, но без да се спирам. Стисках диска по-силно, отколкото страстен юноша ръката на любимата си.
Дали шефът не лъжеше?
Можеше ли това да е удар, насочен към мен?
Навярно не лъжеше. Зададох пряк въпрос и получих пряк отговор. Естествено, с годините дори най-светлите магове натрупват известно количество цинизъм и се научават на словесна еквилибристика. Но последствията от пряката лъжа щяха да са прекалено тежки дори за Борис Игнатиевич.
Преддверието ни бе с електронни системи за проверка. Знаех, че всички магове се отнасят към техниката с насмешка, а Семьон веднъж ми демонстрира колко лесно може да се излъже гласов анализатор и скенер за ретината на очите. И все пак аз се преборих за купуването на тези скъпи играчки. Нищо, че не защитаваха от Различни. Но допусках, че някой ден ще се опитат да ни проучат момчетата от ФСБ14 или мафията.
— Едно, две, три, четири, пет… — измърморих в микрофона и погледнах в обектива на камерата. Електрониката размишлява няколко секунди, после над вратата светна зеленото огънче на разрешения достъп.
Оказа се, че в първата стая няма никой. Вентилаторът на сървъра бръмчеше, вградените в стената климатици пуфтяха. Въпреки това беше горещо. А пролетта тъкмо започваше…
Не влязох в лабораторията на системните администратори, а веднага тръгнах към моя кабинет. Всъщност не беше съвсем мой, заместникът ми Толик също го обитаваше. При това понякога в пряк смисъл — той често оставаше да нощува на древния кожен диван.
Сега седеше на бюрото и замислено разглеждаше някаква стара дънна платка.
— Здрасти — казах аз и седнах на дивана. Дискът изгаряше пръстите ми.
— Скапа се — мрачно изрече Толик.
— Ами изхвърли я.
— Ей сега, само да измъкна RAM-а… — Толик се отличаваше с пестеливост, придобита през дългите години работа в бюджетни институти. Ние нямахме проблеми с финансирането, но той грижливо складираше всички стари и вече никому ненужни железа. — Представи си само, половин час си играх — и нищо не става…
— Ами тя е древна, какво се занимаваш с нея? В счетоводството има по-нови машини.
— Щях да я дам на някого… Може да сваля и кеша…
— Толик, имаме спешна работа — казах аз.
— Ъ?
— Ъхъ. Ето… — Аз вдигнах диска. — Тук са досиетата… пълните досиета на четирима сътрудници на Патрула. Включително и на шефа.
Толик отвори чекмеджето на бюрото, хвърли вътре дънната платка и погледна диска.
— Именно. Аз ще проверя тримата. А ти — четвъртия… Мен.
— И какво да се проверява?
— Ето. — Дадох му разпечатката. — Възможно е някой от заподозрените от време на време да убива Тъмни. Несанкционирано. Тук са посочени всички известни случаи. Трябва или да изключим тази възможност, или…
— А ти наистина ли ги убиваш? — поинтересува се Толик. — Извинявай за язвителността…
— Не. Но ти не ми вярвай. Хайде да работим.
Информацията за себе си дори не погледнах. Свалих всичките осемстотин мегабайта на компютъра на Толик и взех диска.
— Ако ми попадне нещо интересно, да ти го разкажа ли? — попита Толик. Погледнах го накриво, докато той преглеждаше текстовите файлове, подръпвайки лявото си ухо и отмерено щракайки с мишката.