Представях си колко иска да се научи — поне на дребните неща, поне на фокусите с паракинезата и телекинезата, внушенията, изцеляването, проклятията — не знам какво точно, но със сигурност му се искаше. Не просто да знае, но и да умее.
— Наистина ли не сте ме следили? — попита той накрая.
— Не съм те следил. Ние не можем да лъжем пряко.
— А аз откъде да знам, че това не е лъжа — промърмори момчето, отклонявайки поглед. Логично.
— Няма откъде — съгласих се аз. — Ако искаш, вярвай.
— Бих искал — каза той, все така гледайки в пода. — Но помня какво стана там, на покрива. Сънувам го нощем.
— Можеш да не се страхуваш от онази вампирка — казах аз. — Тя е умъртвена. По решение на съда.
— Знам.
— Откъде? — учудих се аз.
— Обади ми се началникът ви. Онзи, който също си беше сменил тялото.
— Не знаех.
— Обади се веднъж, когато нямаше никой друг вкъщи. Каза, че са екзекутирали вампирката. Каза още, че, тъй като съм потенциален Различен, макар и да не съм се определил, съм премахнат от списъка на хората. И жребият вече никога няма да се падне на мен, мога да не се боя.
— Да, разбира се — потвърдих аз.
— А аз го попитах дали родителите ми са останали в списъка.
Ето на това не намерих какво да отговоря. Разбирах какъв е бил отговорът на шефа.
— Добре, тръгвам. — Егор отстъпи крачка назад. — Цигарата ви догоря.
Хвърлих фаса, кимнах:
— Откъде толкова късно?
— От тренировка, занимавам се с плуване. Кажете, наистина ли сте вие?
— Помниш ли фокуса със счупената чаша?
Егор леко се усмихна. Най-евтините трикове правят най-силно впечатление на хората.
— Помня. А, ето… — той замълча, гледайки встрани от мен.
Обърнах се.
Странно е да видиш себе си отстрани. Младеж с моето лице, крачещ с моята походка, с моите дънки и пуловер, с дискмен на колана и малка чантичка в ръка. Усмивката — лека, едва забележима, също бе моята. Дори очите, фалшивото огледало, също бяха моите.
— Здравей, Антоне — каза Олга. — Добър вечер, Егор.
Изобщо не се учуди, че момчето е тук. Изобщо тя изглеждаше доста спокойна.
— Здравейте! — Егор гледаше ту мен, ту нея. — Антон сега във вашето тяло ли е?
— Точно така.
— Симпатична сте. А откъде ме познавате?
— Виждала съм те, когато се намирах в не толкова симпатично тяло. А сега извинявай, но Антон има големи проблеми. Трябва да ги разрешаваме.
— Да си тръгвам ли? — Егор сякаш забрави, че току-що е възнамерявал да направи точно това.
— Да. И не се сърди, но тук ще стане горещо, много горещо.
Момчето ме погледна.
— Преследва ме Дневният патрул — поясних аз. — Всички Тъмни в Москва.
— Защо?
— Дълга история. Така че наистина си тръгвай към къщи.
Думите ми прозвучаха грубо, Егор се навъси и кимна. Погледна накриво перона — тъкмо пристигаше влак.
— Но нали ще ви защитят? — все пак му беше трудно да съобрази кой от нас в кое тяло е. — Вашият Патрул?
— Ще опитат — меко отговори Олга. — А сега си тръгвай, моля те. Имаме малко време, и става все по-малко.
— Довиждане. — Егор се обърна и се затича към влака. На третата крачка излезе от кръга, предпазващ ни от вниманието на останалите, и едва не го събориха.
— Ако момчето беше останало, щях да реша, че ще мине на наша страна — каза Олга, гледайки подире му. — Трябва да хвърля поглед на вероятностите и да видя защо сте се срещнали в метрото.
— Случайност.
— Случайности няма. Ех, Антоне, някога четях линиите на реалността с лекота, като отворена книга.
— Не бих се отказал от добро предвиждане.
— Истинското предвиждане не се прави по поръчка. Добре, да се хващаме за работа. Искаш ли да си върнеш тялото обратно?
— Да. Направо тук.
— Както искаш.
Олга протегна ръце — моите ръце — и ме хвана за раменете. Усещането беше глупаво, двойствено. Тя, очевидно, почувства същото и се усмихна:
— Как можа да загазиш толкова бързо, Антоне? Имах такива екстравагантни планове за тази вечер…
— Може би трябва да благодаря на Дивака, че наруши плановете ти?
Олга се стегна, престана да се усмихва.
— Добре. Да се хващаме за работа.
Застанахме с гръб един към друг, разперихме ръце встрани. Аз хванах пръстите на Олга, моите собствени пръсти.
— Върни ми моето — каза Олга.
— Върни ми моето — повторих аз.
— Хесер15, връщаме ти твоя дар.
Потрепнах, когато съобразих, че тя е назовала шефа с истинското му име. И какво име само!
— Хесер, връщаме ти твоя дар! — рязко повтори Олга.
— Хесер, връщаме ти твоя дар!
Олга премина на древния език. Речта й беше мека и напевна, а произношението й такова, сякаш й бе роден. Но аз с болка усетих колко трудно й се удава магическото усилие, общо взето на ниво второ равнище на силата.