— Мога да помоля Си. У. да се заеме с това, но дали информаторът ти ще иска да говори пред него?
— Имам една идея — каза Шивон, като помисли малко. — Ще кажа на Карлос, че Си. У. ще носи писмото като доказателство. Ако иска, може сам да избере къде да се срещнат. Ти се обади на Си. У. и му обясни как стоят нещата, а аз ще му пратя писмото в хотела с такси.
— Струва си да се опита, стига да успееш да откриеш информатора си.
— Вече трябва да се е прибрал — каза Шивон, като погледна часовника си. — Ами Майк?
— Ще му кажа след това. Хайде да вървим.
Долу в мазето Драго бе застанал неподвижно в стаята на охраната и очите му бяха приковани към един от десетте монитора на елипсовидната стена пред него. Една от камерите в казиното бе насочена към Сабрина и Шивон и въпреки че нямаше звук, той все пак успяваше отчасти да разбере какво си казват по движението на устните — бе усвоил това умение още докато беше в Източна Европа. Сега обаче съжаляваше, че не бе минал целия курс, защото щеше да разбере всяка тяхна дума, включително и съдържанието на писмото. Беше сигурен, че тази госпожа Греъм го е прочела или превела на глас, но долови само, че нещо ще пристигне в Рио и че вероятно той е замесен. Но какво беше това „нещо“? Наркотиците или пликът? И кои бяха семейство Греъм? Бяха ли и те от ЦРУ като Шивон? Бе открил истината за нея едва преди една година, но изобщо не бе споменавал за това пред Шрадер. Този коз си оставаше само за него и той възнамеряваше да го използва, ако — и когато — му потрябваше.
Откъсна се от мислите си, когато видя, че Сабрина и Шивон тръгват да излизат. Грабна най-близкия телефон и щракна с пръсти, за да повика при себе си единия от двамата пазачи:
— Веднага ми доведи Лавал!
После се обади на рецепцията и заговори преди още момичето да успее да каже нещо:
— Мариса?
— Да?
— Обажда се Драго. В стаята на охраната съм. Ако госпожица Сен-Жак или госпожа Греъм използват телефона на рецепцията, искам да знам къде са звънели.
— Добре, господине.
Затвори телефона тъкмо когато Жан-Мари Лавал влизаше в стаята. Бе малко над четиридесетте, с изпито сипаничаво лице и тънки черни мустачки. Като висш служител в „Тонтон Макут“12 бе принуден да напусне Хаити през 1987 година, когато режимът на Дювалие падна от власт. Този факт бе известен само на Драго. Официално той се водеше шеф на охраната в „Ривиера Клъб“, а неофициално бе най-довереният му помощник и връзката му с жандармите фавеладос, предизвикали толкова противоречиви мнения.
Драго посочи монитора, който показваше фоайето. Шивон бе застанала до рецепцията и говореше по телефона, плътно притиснала слушалката към себе си, за да не се чуват думите й. След като затвори, тя каза нещо на Мариса и момичето измъкна под тезгяха една подвързана с кожа книга с най-търсените от персонала и посетителите телефонни номера. Шивон откри това, което й трябваше, набра отново и протегна слушалката на Сабрина.
— Коя е русата? — попита Лавал.
— Точно това се надявам да разбера.
Сабрина затвори телефона и Шивон отново повика Мариса. Размениха още няколко реплики и Мариса й подаде един плик с официалната емблема на клуба. Шивон извади своя плик от чантата си, пъхна бележката в другия и го запечата. Взе от Мариса химикалка, написа нещо върху плика и тръгна към вратата.
Мариса се обади на Драго и той я изслуша в пълно мълчание. После затвори телефона.
— Познаваш ли човек на име Карлос Монтеро?
— Да, господине. Дребен мошеник, печели най-вече като информатор.
— Всичко се връзва. Този Монтеро, изглежда, е изпратил някакво писмо на госпожица Сен-Жак и е поискал да се срещнат, за да го обсъдят. На срещата обаче няма да отиде тя, а някой си Уитлок. Уговорили са се за кафене „Кана“ след един час. Искам да пипнеш този Монтеро след срещата и да разбереш какво е имало в писмото. Но изчакай Уитлок да се махне. В никакъв случай не трябва да усети нещо.
— Разбрано. Да пусна ли опашка подире му?
— Не, не се налага. Знам къде е отседнал.
— Какво да правим с Монтеро, след като проговори? — попита Лавал.
— Няма защо да питаш. Хвърлете тялото в залива Ботафого, акулите ще свършат останалото.
Лавал излезе и Драго отново се обърна към мониторите. Сабрина и Шивон минаха през казиното и се върнаха на бара. Оттук нататък главното бе да не се изпускат от очи семейство Греъм и онзи Уитлок. После, веднага щом разбереше с кого си има работа, щеше да ги убие.
Уитлок прекара цялата вечер в стаята си. Ходеше нервно напред-назад, а съзнанието му се разкъсваше от мисълта за Кармен, останала толкова далеч в Ню Йорк. Искаше да й се обади, да чуе гласа й и да се успокои, но неговото по-добро аз му казваше, че подобна егоистична постъпка само ще я отдалечи още повече от него. Трябваше й време, за да остане сама и да помисли, и това бе станало очевидно при последния им разговор, но нетърпението постепенно го завладяваше и заглушаваше гласа на разума. Даже на два пъти вдигаше слушалката и посягаше да набере номера. Бе само въпрос на време кога нямаше да може да устои.