Тя кимна.
— Това казино ме изтощи до смърт.
— Преди да си тръгнете, нека видя дали правилно съм разбрал задачата си за утре. Трябва да се срещна с човека, за който спомена Шивон — Силва, и да разбера от него нещо за частните галерии на Шрадер, тъй като по-рано е работил в дома му.
— Точно така — каза Греъм. — Просто ти единствен можеш незабелязано да проникнеш в такъв квартал и пак така да си тръгнеш. Там посрещат белите, най-меко казано, враждебно. В замяна на това аз пък рано следобед ще оставя на „Голконда“ един радиокомпас за теб.
Двамата погледнаха към Сабрина. Тя отмести очи.
— Добре де, аз пък трябва да прекарам целия ден с Шивон, за да си намеря костюм за вечерта. В случая нищо не зависи от мен, повярвайте ми.
— Как така и ти не трябва да се приготвяш за вечерта, Майк? — попита го Уитлок.
— Дрехите на жените са важни. Слава Богу, няма никакво значение как са облечени мъжете.
— Толкова по въпроса за равенството — промърмори Сабрина и тръгна след Греъм към вратата.
Пожелаха му лека нощ и излязоха.
Уитлок се тръшна на леглото. „Джепърди“, любимото предаване на Кармен. Защо му трябваше на Греъм да го споменава? Всичката стаена болка отново излезе на повърхността. Набра номера на квартирата им в Ню Йорк, но още след първия сигнал затвори и уморено прокара ръце по лицето си. Това нямаше да оправи нещата. Вдигна отново слушалката и се обади в главната квартира на ЮНАКО.
— „Люълин и Лий“, добър вечер — прозвуча гласът на Сара от телефонния секретар. — В момента кантората ни е затворена, но ако оставите името и телефонния си номер, след като чуете сигнала, някой от директорите с удоволствие ще ви потърси утре сутрин.
— Си. У. Уитлок, код 1852963 — каза той след сигнала.
Последва пауза, после се чу прещракване и някой отсреща вдигна слушалката.
— Добър вечер, господин Уитлок — каза любезно дежурният.
— Здравей, Дейв — отвърна той, докато прелистваше една малка книжка с приетите в ЮНАКО кодове. — Трябват ми едно Б3, едно Г5 и три седемкилограмови М8. До един час да бъдат на борда на някой от самолетите ни.
БЗ бе подводен скутер, Г5 — портативен подемен кран, а М8 — магнитни мини.
— Няма да успеем за толкова кратко време, господин Уитлок. Всички тези неща са опаковани и са на склад.
— Тогава кажи на тези от „склада“ да се размърдат и да направят каквото трябва. А сега ме свържи с господин Колхински.
Обясни му накратко положението с типичната за ЮНАКО двусмисленост в телефонните разговори.
Възбуден от вестта за наркотиците, Колхински стегна набързо багажи си и бе на път към летище „Кенеди“ само петнадесет минути след като бе затворил телефона.
Девета глава
Първото впечатление на Уитлок от „Росиня“ — най-големия от бедняшките квартали, бе потискащо — множество колиби от картон, шперплат и ламарина, натрупани една върху друга в един объркан и безкраен лабиринт на човешката мизерия и страдание. По ирония на съдбата обаче, както му бе посочил шофьорът по пътя, от жилищата на тези фавеладос се разкриваше много по-хубава гледка към града и заливите наоколо, отколкото от къщите на мултимилионерите, сгушени някъде по-надолу. Мъжът паркира колата възможно най-близо до малката барака, в която Уитлок искаше да отиде, и му обеща да го чака петнадесет минути. Точно петнадесет. Предупреди го също така да не заговаря никого, тъй като акцентът му щеше да настрои хората срещу него. В „Росиня“ не обичаха туристи. Уитлок благодари за предупреждението и тръгна надолу по тесния проход сред купища боклук и насекоми. Няколко парцаливи дечица се бяха вторачили с широко отворени очи в дрехите му и когато минаваше край тях, уплашено се притиснаха до ръждивата ограда. Канеше се да спре и да ги успокои, но навреме си спомни предупреждението на шофьора. От една барака излезе дебела жена в пъстра рокля без ръкави и той сбърчи нос, когато наоколо на талази се разнесе тежката миризма на застояла пот и мръсно, отдавна невиждало вода тяло. Ускори ход и скоро стигна до колибата, към която се бе запътил. Почука леко на отворената врата, уплашен да не би цялата измислена и нестабилна постройка да се срути в краката му, ако почука по-силно. Отвътре се показа малко момиченце. Роклята му бе скъсана на ръкава, а лицето му бе мръсно и изцапано с кал.
Уитлок реши да опита окаяния си португалски:
— Obrigada. Onde fica vossa pai?13
Детето продължаваше да мълчи и да го гледа. Канеше се да извика, когато от задната стая излезе сивокос мъж и колебливо каза:
— Obrigado.