Драго прекъсна линията, разлисти личното си тефтерче и като намери името на ван Ден, набра служебния му номер.
— Търся Милс ван Ден — каза той, щом се свърза с музея.
— Един момент, господине.
Драго придърпа пакета цигари към себе си, извади една и я запали.
— Goedemiddag14, на телефона е професор Хендрик Брудендик.
— Опитвам се да открия Милс ван Ден — каза Драго, като с усилие сдържаше нарастващото си раздразнение.
— Съжалявам, но Милс няма да идва на работа следващите няколко дни.
— Няма ли начин да се свържа с него?
— Опасявам се, че не. Може би ще оставите някакво съобщение, което да му предам от ваше име?
— Не, благодаря — отказа Драго, затвори телефона и дълбоко дръпна от цигарата. Защо го бяха свързали с Брудендик?
Леко почукване го откъсна от мислите му. В стаята влезе един сервитьор с табла в ръка, на която носеше чаша с бутилка „Брама“. Драго подписа сметката и се обади на ван Ден вкъщи. Никой не отговаряше. Оставаше му един последен коз — ван Ден му бе дал телефона на тъща си в Девентер, където да го търси само в краен случай.
— Извинете, може ли да говоря с Милс? — попита любезно Драго жената, която вдигна телефона.
— Милс не е тук. Искате ли да говорите с жена му? — тя произнасяше всяка дума много бавно, със силен холандски акцент.
— Не, няма нужда. Знаете ли къде е той?
— В Америка, замина с картината…
— Благодаря ви, помогнахте ми извънредно много — прекъсна разговора Драго и затвори телефона.
Инстинктът му се бе оказал верен — подмяната бе разкрита.
Обади се още веднъж по телефона, този път да уреди изнасянето на труповете от „Росиня“. Лавал му трябваше в клуба, за да уточнят последните подробности около рейса на „Голконда“ тази нощ. Лавал щеше не само да поеме командването на яхтата, но и да бъде представител на Драго в сделката с капитана на „Палмира“ — бе получил сведения, че капитанът ще се опита да го изиграе в сделката, сключена преди два месеца с един колумбийски наркомагнат. Бе платил четири милиона долара в брой — толкова бе успял да задигне от Шрадер за две години — за осемнадесет кила хероин. И бе твърдо решен да получи всичко до последния грам. „Голконда“ щеше да закара пратката обратно в пристанището, а оттам един фургон щеше да я отнесе в тайната лаборатория в града, където щяха да отворят хероина и да го приготвят за употреба, като го смесят с по-долнокачествени съставки. Но наркотикът нямаше да остане в Бразилия. Щяха да го натоварят още веднъж на борда на „Голконда“ за поклонническото пътуване на Шрадер до Маями, което той предприемаше всяка година след края на карнавала. Никой обаче не знаеше, че той. Драго, щеше отдавна да е изчезнал, когато наркотикът щеше да се появи по улиците на Маями. Пликът бе неговият паспорт за нов живот, в който нямаше непрекъснато да се озърта през рамо от страх, че бившите му колеги най-сетне са успели да го проследят, за да изпълнят присъдата, надвиснала над главата му от момента, когато бе избягал в Щатите преди пет години по заповед на ЦРУ. Сега искаше да си отмъсти на тази система, а какво по-добро отмъщение от това, да изкуши хилядите тинейджъри, които се събират всяко лято във Флорида, със смъртоносния наркотик, от който няма отказване? Щеше да го предложи на много по-ниска цена от нормалната съвсем по джоба на един гимназист, а после, когато ек I ината стока свършеше, младите наркомани щяха изведнъж да се изправят пред необходимостта да плащат реалната цена, за да осигурят дажбата си. И тъй като само малцина можеха да си го позволят, останалите щяха да се обърнат към престъплението, за да си го доставят. Престъпността щеше да нарасне, а жертвите на наркоманията щяха да продължават да вървят по ръба и да се приближават все повече и повече към гибелния си край.
Най-голямата ирония бе неволното участие на Шрадер в целия замисъл — наркотикът бе купен с негови пари, щеше да се товари на неговия пристан и щеше да стигне до Маями на неговата яхта.
Ако станеше провал, Шрадер щеше да опере пешкира.
„Голконда“ бе дълга сто и тридесет фута, имаше сребрист стоманен корпус, надстройка от алуминий и палуби от тиково дърво. Шрадер я бе купил от италианските корабостроителници „Версилкрафт“ преди четири години и страшно се гордееше с нея. Яхтата имаше две единични и пет двойни каюти, веранда, салон с трапезария и кухня, снабдена с всичко необходимо за пет месеца плаване в открито море. Двата дизелови двигателя „Катерпилар Марин“ развиваха максимална скорост петнадесет, а средна — дванадесет възела.
Греъм паркира взетото под наем „Ауди Куатро“ до телената ограда и започна да оглежда „Голконда“, която стоеше на котва до един частен кей на двадесет ярда от него. Изглеждаше празна, но той знаеше, че на борда има най-малко двама въоръжени пазачи. Първоначалната му идея да закрепи радиокомпаса към корпуса малко под ватерлинията отпадна, след като Шивон му каза, че „Голконда“ никога не отплава, без някой от екипажа да провери корпуса, след като веднъж били открили магнитна мина близо до витлото. Оставаше му само една възможност — да се качи на борда и да сложи радиокомпаса някъде там.