— Всичко е напълно законно, уверявам ви — побърза да я успокои той. — Щеше да има нещо нередно само ако се опитвах да показвам картините публично като оригинали.
— Нима цялата ви колекция е от фалшификати?
— Само част от нея. Шивон говорила ли ви е за „Светилището“?
— Спомена веднъж нещо, но аз така и не разбрах за какво точно става дума.
— Искате ли да видите?
— Разбира се, защо не?
— Ще предупредя Андре да каже на Майк къде сме, ако той се върне преди нас.
— Моля ви, недейте! — тя го изгледа заговорнически. — Майк се скри някъде и ме изостави. Нека разбере, че и други могат така.
— Добре, щом искате — той махна с ръка към къщата. — Тръгваме ли?
Сабрина облекчено кимна — последното нещо, от което имаше нужда Греъм, бе тя да даде на Драго повод да тръгне да го търси.
— Къде се запознахте с Майк?
— В Обединените нации — това бе самата истина. — Аз работя там.
— Наистина ли? С какво се занимавате?
— Преводачка съм, главно от френски.
— Звучи интересно — каза Шрадер и извади личната си карта от джоба на ризата си. Мушна я в един процеп и стоманената врата пред тях се отвори. Влязоха в асансьора и Сабрина каза:
— Понякога наистина е, особено когато свръхсилите се хванат за гушите.
Той натисна един бутон и се дръпна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.
— Аз се запознах с жена си в университета.
— Не знаех, че сте женен.
— Официално да, но с Катерина не живеем заедно от десет години. Тя е заклета римокатоличка, така че за развод и дума не може да става. Не че съм искал някога да се оженя повторно. Обичам да се наслаждавам на свободата си.
— Обзалагам се, че, откакто живеете тук, сте затрупан от предложения за женитба — засмя се тя.
По челото му мина гневна сянка.
— Така е, но това лесно може да се отгатне. Златотърсачите в Рио могат да извадят душата на човек, но аз винаги съм отблъсквал амбициите им с презрението, което заслужават.
Асансьорът спря и двамата се озоваха в къс коридор, застлан с червен килим, който водеше към тапицирана в бяло врата. Шрадер отвори и нея с картата си и изчака Сабрина отстрани да влезе първа. В бялата стая имаше седем картини — три отляво, три отдясно и една точно срещу вратата. Именно тази картина привлече вниманието й. Беше натюрморт — стара маса, върху която имаше две лули с дълги дръжки, обърната настрани чаша, флейта, стопена свещ и купчина исторически книги с оръфани страници; над всичко това, върху книгите, лежеше един череп.
— Хипнотизира, нали? — промълви Шрадер зад нея. — „Ванитас“18 на Хармен Стийнуик. Оригиналът, който е бил нарисуван приблизително към 1640 година, сега виси в музея „Де Лакенхал“ в Лайден.
— Такава отдаденост на смъртта — каза Сабрина, без да откъсва очи от картината.
— Най-доброто описание, което съм чувал — той докосна леко ръката й и тя инстинктивно се дръпна. — Извинете, не исках да ви уплаша. Разгледайте всичките картини, има единен замисъл, макар и строго личен. Отляво са „Настоятелите на сукнарския еснаф“ от Рембранд, „Управителите на колонията на прокажените“ от Фердинанд Бол и „Срещата на дилетантите“ от Матю Льо Нен. И трите картини вдясно са от Констабъл — „Хемпстедската пустош“, „Полята край Уест Енд“ и „Пейзаж край Солзбъри“. И в центъра е „Ванитас“.
— И всичките са фалшификати?
— За съжаление, да. Под всяка има месингова плочка, на която е отбелязано къде се намира оригиналът.
Сабрина обгърна раменете си с ръце и започна внимателно да разглежда картините.
— И на трите картини вляво разговарят някакви мъже. Настоятелите, това е управителният съвет на „Хехт“. Колонията на прокажените — отхвърлените, — това е намек за работниците във вашите заводи, които са произвеждали оръжието. И накрая дилетантите — бюрократите на власт, които са ви принудили да подадете оставка и да продадете компанията. Отдясно пък има само пейзажи — природата; човекът и природата, двете най-могъщи сили на Земята. Но и те трябва да отстъпят пред най-великата сила от всички — смъртта — тя се обърна и погледна Шрадер. — Малко театрално беше, знам, но иначе как се справих?
Той бе направо смаян.
— Никой досега не е отгатвал всичко толкова точно. Сякаш прочетохте мислите ми. Откъде знаете, че съм бил замесен в скандала с „Хехт“?
— Майк ми каза. Надявам се, че не ви разстроих, като разрових всичко отново?
— За Бога, не, разбира се. Просто съм изненадан, че си спомня нещо, случило се толкова отдавна. Сигурно има вече десет години.
— Майк има точно този тип памет, заради която повечето хора биха се решили и на убийство. И за какво я използва? За спорт — факти и цифри. Такова пропиляване на дарба…