Выбрать главу

— Кога Гастон ви каза цялата истина?

— Преди две лета някаква коварна болест се загнезди в него. Тогава той ни повика в своето така наречено убежище и ни каза, че трябва да ни обясни защо е бил в Ако и какво се е случило там. Разказа ни всичко — капеланът избърса уста в ръкава на жакета си. — Не ни призова да отмъщаваме за него; това беше моя идея. После Гастон умря, а аз направих някои проучвания. Гневът ми се разпали, когато открих колко много се е замогнал лорд Скроуп и така се зароди нашият план. Щяхме да накажем лорд Скроуп и да избягаме по море. Останалото — сви рамене той, — е точно както казахте.

— Възнамерявахте ли да убиете лорд Скроуп?

— Не, не и в началото. Целият парадокс беше в това, че ако не беше лорд Скроуп, Гастон нямаше да остане в Ако и нямаше да ни спаси. Обсъждахме темата многократно и все не успявахме да стигнем до решение. Бяхме единодушни единствено по въпроса, че лорд Скроуп е извършил грях, като се е опитал да убие Гастон. Надявахме се да накараме господаря на имението да си признае всички злини, които е извършил, и да го унижим публично, но, както сам казахте, много сме го подценявали. Никога не съм вярвал — прошепна капеланът, — че Скроуп действително ще си признае греховете, дори след като го предизвикахме. Това също беше голяма грешка, която допуснах в яда си. Бяхте прав — вината и гневът наистина ме бяха завладели — Бенедикт се усмихна на Корбет. — Благодаря ви, че се погрижихте за телата им. След като изгорихте останките им, дойдох тук и тайно събрах костите им. Отнесох ги в „Сейнт Фрайдсуайд“, за да ги погреба в свещена земя — той въздъхна дълбоко. — Но, да, след като Свободните братя бяха избити, нямах друг избор, освен да отмъстя за тях.

— Дори и на невинни хора като дъщерята на коняря и градския идиот? — попита Ранулф.

— Разбира се — изправи се мастър Бенедикт. — А сега очаквам да спазите вашата част от уговорката, както аз спазих моята. Виждам обаче, мастър Ранулф, че вие все още искате смъртта ми.

— Не я искам — отвърна му Ранулф. — Но Господ я иска! Аз обаче ще ви дам възможност, и то много по-голяма от онази, която вие сте дали на жертвите си. Чух историята ви, капелане, но продължавам да смятам, че вие сте изпитвали удоволствие от убийствата. Вярвам в това.

Корбет отстъпи назад, чудейки се какво ли е намислил Ранулф.

— Както вече казах — посочи капеланът към Ранулф, — вие искате да ме убиете — той разпери ръце. — Каква полза да се опитвам да прехвърля делото си към църковния съд и да се моля да бъда заточен в някой манастир? Разбирам ви, Ранулф-ат-Нюгейт. Ще ме изчакате да изляза оттам и ще ме убиете, ако изобщо ме оставите да живея толкова дълго.

— Вие ни разказахте за ужасите, на които сте станали свидетел, мастър Бенедикт — отвърна кротко Ранулф, — но и аз съм виждал не по-малко страшни неща. Виждал съм кръчмарски свади, в които са намушквали както мъже, така и жени, виждал съм свои приятели да увисват на въжето, само защото са били гладни и са откраднали самун хляб… Докато ви слушах, се сетих за една игра, която играехме някога. Казва се „Връхлитането на ястреба“. На земята пред играчите се слагат тояга и чук и първият, който успее да се докопа до някое от оръжията, има право да удари другия. Сега с вас ще си поиграем на тази игра. Чансън — провикна се Ранулф, — донеси арбалета.

Конярят изпълни нареждането му и Ранулф постави арбалета между краката си, а до него — една страховита стрела. После вдигна дългия лък от пода и измъкна една стрела от колчана. Показа ги на капелана, позволи му да ги огледа и ги постави в краката на противника си. Корбет наблюдаваше ужасен, осъзнавайки какво се кани да направи Ранулф.

— Никой да не се намесва — предупреди Ранулф присъстващите. — Капелане, вие сте добър стрелец. Ако ме улучите, преди аз да ви улуча, сте свободен да си вървите. Какво ще кажете, сър Хю?

— Ранулф, това е…

— Сър Хю, моля ви.

Корбет улови погледа на Ранулф и кимна, но все пак посегна към дръжката на камата си. Мастър Бенедикт беше толкова умел с лъка, че можеше изстреля стрела, преди Ранулф дори да е заредил арбалета си.

Бенедикт огледа внимателно Ранулф, а после кимна. Застана неподвижно с отпуснати покрай тялото ръце и разкърши китките си.

— Започваме, след като кажа „Глория Патри“56 — усмихна се Ранулф. — Мисля, че е подходящо за един свещеник убиец, който скоро ще се срещне със своя Бог.

— Хайде да приключваме.

вернуться

56

Кратко славословие към Пресветата Троица. — Б.р.