Лорд Скроуп потрепери и се доближи до камината, за да се сгрее. В средата на полицата над нея беше гравирана фигурата на Дивака20, боядисана в черно. Господарят на имението се взря в червените му очи, блестящите бели зъби и венец от горска зеленина на главата. След кратък размисъл реши, че не харесва това лице с леко подигравателно изражение и се зарече в най-скоро време да нареди да го сменят. Вдигна фино издяланата си дървената чаша, пълна с вино, облегна се на полицата и се загледа в пламъците, които облизваха сухите съчки в камината. Навън отново беше завалял сняг и беше покрил земята. Езерото още не се беше заледило, въпреки че миналата вечер, докато го превозваха с лодка през ледените му води, пръските, които се вдигаха от веслата, щипеха лицето му. Скроуп отпи от греяното вино с подправки. Разбира се, тук беше топло. Шестте прозореца бяха здраво залостени, а отвътре бяха закрити със завеси от кожа и син вълнен плат.
Скроуп се беше опитал да заспи, но душата му не можеше да намери покой заради спомените от миналото, а сърцето му препускаше при мисълта за настоящите му проблеми. Той разсеяно прошепна някаква молитва. Замисли се над псалма, в който се говореше, как неопростените грехове от миналото се разтварят като капан, за да сграбчат виновниците. През нощта го бяха измъчвали обичайните кошмари — непрестанно профучаващите над Ако копия и стрели; окървавеното лице на Гастон, който се олюляваше по онази пътека; яростният ръкопашен бой из вътрешните дворове, където водата в шадраваните беше почервеняла от кръв; спиращият дъха ужас по осеяния с опасности път към главната кула на замъка. А после? Съкровищницата на Храма, схватката с онзи войник… Лорд Скроуп се почеса по главата и потисна чувство си за вина, разпалвайки гнева си. Ах, колко безочливи и нагли бяха тези Свободни братя! Как бяха посмели да му се подиграят така! Откъде бяха научили за тъмната му тайна? Може би им я беше издал някой оцелял от Ако, но кой? Нямаше значение. Те сами бяха предизвикали гибелта си! Сега пък се беше намесил и Едуард! Кралят му беше напомнил, че му е обещал „Сангуис Кристи“, и го беше укорил за незаконното нападение над Свободните братя, което Скроуп беше извършил без знанието на Съвета. Господарят на имението обаче имаше влиятелни приятели сред духовенството и управата в Уестминстър. Те се бяха застъпили за него и му бяха съобщили, че в графството идва самият сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат, натоварен от краля с пълната власт да разследва събитията в Мисълам. Корбет! Скроуп добре познаваше този служител на Короната с изпито лице, тъмни очи и остър ум, който не се поддаваше на заплахи и не можеше да бъде подкупен по никакъв начин.
Господарят на имението стисна по-здраво чашата си и се заслуша в звуците, които идваха отвън. Даде си дума да отиде да нагледа Ромул и Рем — грамадните мастифи, които охраняваха брега на езерото. После се отпусна в стола си и протегна едната си ръка към огъня. Беше заобиколен от опасности! Дали Сагитариус беше изпратен от тамплиерите, или пък беше някой оцелял от клането в Мордерн? Нали уж всички бяха мъртви? Брат Грациан го беше уверил в това. Освен това доминиканецът твърдеше, че Скроуп само е изпълнявал Божията воля, така че нямало от какво да се страхува. Трябваше да реши проблемите си. Отец Томас можеше да бъде привлечен на негова страна. Любящата му сестра, домина Маргарет, разбира се, също щеше да го подкрепи. Трябваше да се отърве от всички тези неприятности и да отдели повече време, за да се наслади на възхитителното тяло на жена си. Естествено, трябваше да върне „Сангуис Кристи“ и камата на краля.
20
Митологичен образ на художественото творчество и литературата в Средновековна Европа — Б.пр.