Корбет гореше от нетърпение да научи причините за напрежението, което беше усетил в имението. Вече беше зърнал труповете на грамадните ловджийски кучета в двора, чиито крака стърчаха изпод грубото платно, с което ги бяха покрили. Беше забелязал и неохотата, с която брат Грациан се съгласи да излязат през портата в задната част на имението. Корбет обаче не отстъпи и доминиканецът ги поведе през хълма, който се спускаше към внушителната постройка на Острова на лебедите. Кралският пратеник мигновено беше завладян от ромона на проблясващите води, от пристаните, разположени един срещу друг, и от стръмните стъпала, които водеха до тежката врата на убежището. После обаче вниманието му беше привлечено от огромните петна, които се червенееха край брега на езерото и до загасналото огнище, стъкнато до малката дъбова горичка по-нагоре по хълма.
— Какво се е случило? — попита Ранулф.
Служителят на Зеления печат наблюдаваше, как слугите, облечени в униформата на Скроуп, се суетят между дърветата, а после забеляза и конниците в далечината. Това несъмнено беше свитата на лорд Скроуп, която търсеше нещо.
— Какво се е случило? — повтори въпроса си Ранулф.
— Сагитариус — неохотно отвърна брат Грациан. Тайнствен убиец, който сее ужас в Мисълам. Вече уби много невинни. Очевидно снощи — продължи той припряно — или рано тази сутрин е успял да проникне в имението. Лорд Скроуп се беше оттеглил в убежището си — брат Грациан посочи към острова.
— Защо?
— За да се моли и да размишлява.
— Защо? — повтори Ранулф.
Студеното и изпито лице на брат Грациан се разтегли в смразяваща усмивка.
— По-добре попитайте лорд Скроуп — рече Грациан и забърза напред. — Сагитариус е пресякъл незаконно границите на имението. Убил е кучетата, отсякъл е главите им и ги е набучил на колове до пристана. Лорд Скроуп побесня — доминиканецът говореше толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше. — Ето защо не можа да се срещне с вас, а пък лейди Хауиса се оттегли в покоите си.
— Защо му е трябвало да убива кучетата? — упорстваше Ранулф. — Те присъстваха ли на клането в Мордерн?
— Не беше клане — сопна му се Грациан, — ами унищожаване на едно свърталище на еретици, развратници и крадци, но да — погледна той открито към Ранулф, — мастифите бяха използвани в нападението срещу разюзданата паплач в Мордерн.
Разговорът определено не се понрави на доминиканеца и затова Корбет внимателно съобщи, че вече му е станало студено. Грациан ги поведе обратно към кухните, за да изпият по чаша греяно вино, подправено с индийско орехче, и да похапнат питки, меко сирене и масло. След като се нахраниха, Корбет се оттегли в стаята си, а Ранулф и Чансън тръгнаха да обикалят имението, изпълнявайки тайната заповед на господаря си да подслушат разговорите, слуховете и клюките, които се носеха в приемната, кухнята и конюшнята. Корбет провери някои неща в стаята си, а после отиде в малкия параклис. Запали свещ пред издяланата от черен камък статуя на Девата и коленичи върху тапицираната молитвена пейка. Помоли се за Мейв, за децата си и за краля и за да приповдигне настроението си, тихо запя любимия си химн, посветен на Богородица — „Алма Вирго Дей“24. После се прекръсти и се върна в стаята си, където се съблече, уви се в едно наметало и потъна в сън, докато не дойде Ранулф и не го разбуди. Корбет стана, избръсна се, изми се и облече най-хубавите си дрехи — дълъг тъмноморав елек, бяла батистена риза и черни панталони, които затъкна в чифт меки кожени ботуши. Сложи на врата си синджира, който показваше ранга му, и надяна големия пръстен с кралския печат на средния пръст на лявата си ръка.