— Хвърлихме го в тъмницата в сградата на Общината — отсече Клейпоул.
— На следващия ден разбойникът беше съден пред мен и мастър Клейпоул — заяви лорд Скроуп, а после посочи към Бенедикт льо Санглие.
— Бях свидетел и мога да кажа, че процесът протече според закона — изломоти капеланът. — Подсъдимият беше зъл човек, сър Хю! Този изменник Льо Риш беше хванат на местопрестъплението…
— В своите земи аз раздавам правосъдие — оповести лорд Оливър. — Знаете това, сър Хю! Льо Риш призна измяната си. Той беше злодей, когото хванахме на местопрестъплението и обявихме за престъпник в името на Короната. Преди това кралят беше изпратил писма до мен и до шерифа в Колчестър. Именно съгласно указанията в тях, хванах Льо Риш, осъдих го и го обесих.
— Мажехте да го задържите, за да бъде разпитан отново.
Скроуп махна пренебрежително с ръка.
— Льо Риш беше дребен престъпник — каза той, — който беше избягал с камата, открадната от кралската съкровищница. Не можеше да каже нищо повече, освен да се моли за милост. Проявих снизхождение към него. Брат Грациан го изповяда, а аз му дадох вино и храна и го настаних в удобна килия — Скроуп сви рамене. — После го обесих.
— Истина е — намеси се домина Маргарет с усмивка. — Мастър Бенедикт беше официален свидетел на екзекуцията.
— И? — обърна се Корбет към капелана на игуменката.
— Затворникът изглеждаше отнесен — каза Бенедикт. — Просна се в каруцата, която щеше да го отведе до бесилката. Нали така, братко Грациан? Отче Томас, вие също бяхте там.
— Горкият нещастник — отвърна енорийският свещеник — беше с прораснала коса и брада и беше оскъдно облечен. Едва успя да се качи по стълбата към бесилката. Наложи се градският палач да му помогне.
— И когато сте го арестували, сте намерили у него само камата, открадната от Уестминстър, така ли? — продължи с въпросите Корбет.
— Сър Хю — обади се лейди Хауиса с угрижено изражение на хубавото си лице, — какво искате да кажете? Бях в Мисълам със съпруга си, когато кметът Клейпоул изпрати вестоносец да му съобщи, че Льо Риш е задържан.
— Да не би да намеквате — рече кметът, — че Льо Риш е носел и нещо друго, освен камата? Дори да е било така, ние със сигурност не сме го видели!
— Кога арестувахте и обесихте Льо Риш?
— През ноември, около празника на света Сесилия.
— Но обирът в абатството беше през април. Не попитахте ли престъпника къде е бил през последните седем месеца?
— Да, укривал се е.
Корбет кимна, сякаш беше удовлетворен от отговора, макар съвсем да не беше така. Умът му се разкъсваше от подозрения, но той реши, че засега е най-добре да изостави тази тема. Почувства, че атмосферата натежава, но пък така ставаше винаги, когато приключеха с любезностите или, както казваше Ранулф, когато се обелеше външната ципа на лука. Сега щяха да разберат какво се крие в сърцевината му.
— Значи ще предадете „Сангуис Кристи“?
— Вече ви казах, че ще го направя…
— На мен, пратеника на краля?
— Сър Хю — Скроуп кръстоса крака, а усмивката на устните му контрастираше с гнева в очите му. — Аз не съм някакъв бунтовник, изменник или крадец, който си проси отсрочка. Ще изпълня обещанието си съвсем скоро. Брат Грациан ще замине за Уестминстър и ще предаде скъпоценната реликва в ръцете на краля. Той ще бъде моят пратеник.
Корбет пренебрегна неодобрителното изсъскване на Ранулф и се загледа в огъня. Припомни си разговора, който беше провел с Мейв в дневната на имението им в Лейтън. Двамата бяха обсъждали факта, че хората не са направени само от кръв и плът, ами имат и дух, и че под видимото се крие невидимото. Така беше и сега — празните приказки и удобните лъжи маскираха дяволска измама.
— Ами Свободните братя на Светия Дух? — Корбет видя как погледът на Скроуп внезапно трепна, и усети, че влиза в капан. — Изклали сте четиринайсет души — продължи той непреклонно. — Предполагам, че не са били въоръжени, нито пък са извършили някакви престъпления. Убили сте ги, без ничие позволение, нарушили сте закона.
Корбет замълча, за да проследи ефекта от думите си, но после си даде сметка, че само е помогнал на Скроуп, който си седеше, хапейки устни, и очевидно много се забавляваше. Грациан се понадигна в стола си, настръхнал като котка. Корбет осъзна, че ще затъне още по-надълбоко в капана, ако продължи. Скроуп се беше подготвил добре за този сблъсък.
— Продължете, моля — усмихна се господарят на имението. — Какво искате от мен, сър Хю? Може би да отида в Уестминстър и да се изправя пред Върховния кралски съд, за да отговарям пред Стантън и Хенгам?