Ранулф обърна гръб на Робърт де Скот и се присъедини към Корбет в тесния покрит вход на църквата.
— Много е наперен — прошепна той. — Бога ми, сър Хю, какво си е мислел Скроуп? Да нападне Свободните братя, да ги убие и после да остави мъртвите.
— Така си е — прекъсна го Корбет и сложи ръка на рамото му. — Хубаво, добри и верни рабе27 — закачи го той, цитирайки Светото писание.
— Сър Хю?
— Имаш право, Ранулф. Защо Скроуп ги е оставил тук? Разбирам, че първоначално се е разгорещил, но после? Една от най-големите прояви на милосърдие е да погребеш мъртвите. Дори кралят го прави — добави той сухо и поведе спътника си към вътрешността на църквата. — Колкото и да ги заплашваме обаче, няма да изтръгнем истината от тях — рече той, посочвайки с глава наоколо. — Скроуп е дошъл тук, за да накаже братството. Освен това е търсел нещо, но не го е намерил. Предполагам, че тъкмо затова е оставил труповете непогребани — да разгонват любопитните — Корбет се огледа и тихо подсвирна. — Дали са й подходящо име — промърмори той. — Параклисът на прокълнатите!
По стените на разрушената църква бяха плъзнали лишеи, а подът, който беше отрупан с изпражнения на лисици, прилепи и други обитатели на гората, тънеше в мръсотия и безпорядък. Въздухът беше зловонен.
Отвън долитаха крясъците на Робърт де Скот и Клейпоул, които даваха нареждания на войниците. Тримата свещеници пееха заупокойни псалми. Корбет замълча и се заслуша в печалните думи:
— Така е — прошепна той. — Грехът се е настанил в Параклиса на прокълнатите, Ранулф. Духовете се събират и търсят отмъщение. Кръвта, пролята без време, изисква Божието възмездие!
Мрачната и изпълнена със сенки църква беше празна и приличаше на оголен скелет от плесенясали камъни. Светлината, която се процеждаше през стреловидните прозорци, не можеше да разсее призрачната атмосфера. Корбет тръгна бавно през нефа и се спря на мястото, където вероятно беше стояла олтарната преграда.
— Нищо! — посочи той наоколо. — Абсолютно нищо, Ранулф! Но Свободните братя трябва да са имали някакви вещи.
— Сигурно онези мародери отвън са ги разграбили — измърмори Ранулф. — За какво става дума, господарю? Какво търсите?
— Не знам — рече Корбет, като влезе в сумрачния олтар и вдигна поглед към празното еркерно прозорче. — Наистина не знам.
Кралският пратеник пристъпи в ризницата29. Тя представляваше дълго и тясно помещение с измазани и сравнително чисти стени. Корбет разрови боклуците по пода с върха на ботуша си и продължи нататък.
— Господарю?
— Предполагам, че тук са се хранели.
Корбет приклекна и разчисти мръсотията с ръка.
— Виж, Ранулф, тук са се отпечатали краката на масата, а ето там — тези на пейката. Сигурен съм, че хората на Скроуп са задигнали всичко.
Той се изправи и се приближи до вратата в другия край на църквата. Вдигна резето и я отвори. Ранулф успя да зърне хората на Скроуп, които тъкмо измъкваха някакъв труп от една яма, близо до разрушената стена на гробището. После Корбет затвори вратата.
— Поправили са тази врата, за да се затваря по-добре. Събирали са се тук и са разговаряли. Чудя се за какво обаче.
— Сър Хю!
Корбет се запъти към Ранулф, който се взираше в стената и му сочеше черните букви, издълбани в нея. Кралският пратеник отвори вратата, за да влезе повече светлина. Някой се беше опитал да скрие надписа и той едва се четеше, но най-накрая Корбет успя да различи следния стих:
Под думите имаше някакви рисунки, но повечето от тях бяха изчоплени с нож. Все пак Корбет различи кула, обсадни оръдия и един мъж на легло.
— Чудя се — прошепна той — дали са ги нарисували Свободните братя, или някой друг? Със сигурност са скорошни, а не древни.
Кралският пратеник се върна при олтара и се загледа в покритата с мръсотия каменна настилка. Отвън долитаха виковете на мъжете, които събираха мъртвите тела. Корбет продължи огледа си и призова Ранулф да се присъедини към него.
— Какво търсим, господарю?
— Ще разберем, когато го открием — промърмори Корбет.