„Все едно — каза си тя. — Чудя се кога ли хората на краля ще се върнат от Мордерн.“
По-рано в имението кралски пратеник беше донесъл писма за шерифа в Колчестър, и беше оставил торбичка за сър Хю, която да му бъде предадена веднага, щом се върне. Лейди Хауиса се сепна от виковете на някаква прислужница, която се беше показала на един от прозорците към градината. Господарката на имението проследи погледа на девойката и съзря черния облак дим, който се издигаше над мордернската гора. Пушекът приличаше на демон и се движеше бързо, сякаш нямаше търпение да се изгуби в сивото небе.
— Горят онези трупове — проплака слугинята.
Лейди Хауиса кимна, а после направи знак на прислужницата да се прибере. Взря се в носещия се страховит облак и душата й се изпълни с омраза, гняв и ярост. Тръгна по пътеката и се приближи до своята Hortus Mortis — Градина на смъртта. Там господарката на имението отглеждаше билки, които в много малки дози бяха лечебни, но използвани неразумно, можеха да предизвикат мигновена смърт. Любимата й билка беше беладоната, или смъртоносната нощна сянка. Това растение я очароваше и същевременно я преследваше в кошмарите й. Лейди Хауиса се наведе и се вгледа в него. Беше зима, така че виолетовите му цветове и лъскавите черни плодове липсваха, но това не намаляваше смъртоносния му ефект. Лейди Хауиса протегна ръка, сякаш за да погали беладоната, а после отново се взря в мръсния облак, който се носеше като зловредно изпарение над дърветата. Този дим, помисли си тя, беше изпълнен с плътта и кръвта на Адам — красивия водач на Свободните братя с неговите сладки устни и смеещи се очи. Него обаче вече го нямаше, нямаше ги и останалите, запратени във вечен мрак от нейния съпруг. Лейди Хауиса вдиша бавно и си припомни разказа на отец Томас за загадъчния странник, заплашил господаря на имението. Името му било Нощна сянка. Е, ако това беше вярно, значи лорд Скроуп беше същинска мандрагора! Тя отново протегна ръка и погали беладоната. Съвсем малко от билката щеше да бъде достатъчно! Замисли се за месното желе, което беше приготвила. Само да поръсеше лекичко парчето му…
Лейди Хауиса изведнъж осъзна какви мисли се въртят в главата й и бързо скочи на крака, оглеждайки се като обезумяла. Погледът й се спря върху трепетликите в другия край на градината, които зъзнеха на студения вятър. Всъщност дали вятърът ги караше да потрепват? Легендата разказваше, че това дърво винаги трепери заради тайната си вина, че е послужило за направата на Христовия кръст. Да, помисли си лейди Хауиса, и тя като трепетликата таеше в себе си зли мисли и желания. Беше дошла тук, за да успокои душата си, но вместо това се беше изкушила. Трябваше да се освободи от мислите си!
Лейди Хауиса побягна от градината, забравяйки кошницата си. Влезе в къщата през подобната на ковчег врата и се затича по коридорите. Слугите се спираха и я зяпаха любопитно. Най-после тя спря и си пое дълбоко дъх, а после бавно тръгна към стаята си. Не трябваше да се издава. Когато влезе в покоите си, господарката на имението се опита да потисне пламналата в нея омраза. Легна на леглото си, взирайки се в пространството, и задряма. Не след дълго от двора долетя шум и тя се разбуди — сър Хю и останалите се бяха върнали от Мордерн. Лейди Хауиса още не се беше успокоила и реши, че не е в състояние да се срещне с кралския пратеник. Първо трябваше да се изповяда и да се помоли. Изправи се, пооправи дрехите и косата си, а после излезе от стаята си и се запъти към параклиса на имението. Вратата не беше залостена. Зачуди се дали вътре не е влязъл някой. Извика, но отговор не последва. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Загледа се в разкошната дарохранителница, украсена със скъпоценни камъни, която висеше над олтара и проблясваше на червеникавата светлина от олтарния светилник. До нея стоеше разпятието. Главата на разпнатия Христос беше увенчана с пръстена на Гастон де Беарн — братовчеда на съпруга й. Хауиса остави мислите си да се реят около личността на славния кръстоносец. На стената в параклиса беше поставена мраморна плоча в памет на този храбър воин на Христа, загинал в Ако. Господарката на имението се приближи до изповедалнята вляво от главния олтар, близо до олтара на Пресвета Богородица. Макар на пейката за изповед да нямаше свещеник, който да й даде опрощение, лейди Хауиса коленичи върху тапицираната молитвена пейка и се приготви да признае греховете си. Никой не можеше да я чуе, беше сама с Бог. В параклиса беше тъмно, а ъглите и нишите бяха изпълнени със сенки. Лейди Хауиса вдигна очи към разпятието.
— Тук е пълно със сенки — също като в душата ми — прошепна тя и се прекръсти. — Прости ми, отче — започна тя, все едно отец Томас седеше пред нея. — Освободи ме от ужасните ми грехове. Последната ми изповед беше в началото на Коледните пости. Оттогава многократно извършвах страховито убийство ето тук, в сърцето си — тя се удари в гърдите. — Непрекъснато си представях, как убивам съпруга си, лорд Скроуп, с въже, кама или отровно питие. Той е демон, който идва в леглото ми само за да утоли похотта си. Отказва ми ласки и ме мрази, както мрази и всяко друго живо същество. Уби много хора, за да скрие тъмните тайни, заключени в мрачната му, каменна душа. Не смее да заспи в постелята ми, за да не би в съня си да издаде старите грехове, които го разяждат. Отче, мразя го от все сърце. Отвращавам се от докосването му и от студените му като на хищна птица очи. Защо уби онези млади хора и хубавия Адам? Подарих му една чаша, отче. Направена е от тис, но аз му казах, че е от бук. Дадох му я като подарък, но всъщност тя носи проклятие. Надявам се то да го застигне в онази тъмна и потайна килия, която си е построил, за да крие в нея тъмния си и потаен живот. Представям си, как му давам отрова, как сипвам смъртоносна отвара в онази тисова чаша…