— Разбихме ги, за да влезем — прошепна домина Маргарет.
Корбет й направи знак с ръка да почака. Убежището сияеше от разкош, но в мрака се спотайваше и още нещо. Там витаеше злото, което Корбет беше преследвал през целия си съзнателен живот — внезапното и жестоко убийство. Трябваше да се приближи и да изследва ужаса, който се криеше в сенките. Той прекоси стаята и се насочи към тъмния силует, отпуснат върху огромния стол с висока облегалка, който се очертаваше на фона на слабата светлина. В стола, с отметната назад глава, седеше лорд Скроуп, а безжизнените му ръце се бяха вкопчили в страничните облегалки. Грозното му лице, застинало в предсмъртен ужас, изглеждаше още по-противно. Очите му бяха изцъклени, устата — леко отворена, а по устните и носа му имаше засъхнала кръв. От гърдите му стърчеше камата, с която асасинът се беше опитал да убие краля. Оръжието беше потънало в плътта до дръжката, а на нея все още висеше избелялата червена лента.
— По дяволите! — измърмори Ранулф.
Корбет огледа внимателно трупа. По червеникавокафявия халат на Скроуп имаше петна от кръв. Ранулф донесе един свещник. Слабата му светлина освети чудовищната маска, в която се беше превърнало лицето на мъртвеца, и подсили страховитото впечатление. По пръстите на Скроуп и по пода имаше още кървави следи.
— Сандъкът под леглото! — прошепна Ранулф.
Корбет се запъти натам. Завесите на леглото бяха издърпани, а завивката и чаршафите — отметнати настрани. Възглавниците бяха леко смачкани. Явно Скроуп си беше лягал в леглото, преди да бъде убит. Сандъкът отдолу беше претършуван. Ковчежетата и кутиите с железен обков, които се намираха вътре, бяха празни, а капаците им — отворени. Корбет се върна при трупа и се наведе над него, като се опитваше да не гледа към изцъклените му, безжизнени очи. Бръкна под халата му и внимателно свали сребърната верижка с ключове от врата му, а после отново отиде до сандъка. Отвън се чу шум и кралският пратеник погледна през рамо. Към убежището прииждаха още хора, сред които беше и лейди Хауиса. Домина Маргарет се съвзе и излезе да им помогне. Навън имаше и куп слуги — явно бяха използвали и двете лодки. Корбет бързо изпробва ключовете на ковчежетата — всичките пасваха. После ги подаде на Ранулф и излезе навън. Островът гъмжеше от зяпачи, а на отсрещния бряг се тълпяха още. Лейди Хауиса стоеше в долната част на стълбището, облегната на ръката на една домашна прислужница. Вдовицата на Скроуп слушаше с половин ухо онова, което й говореше някакъв сбръчкан мъж с посребрена коса. Лицето на събеседника й беше изпито и гладко избръснато, а над хлътналите му очи бяха надвиснали гъсти вежди.
— Лейди Хауиса? — слезе при нея Корбет.
— А, вие трябва да сте лорд Корбет.
Възрастният мъж примигна и се усмихна, въпреки че лицето и погледът му останаха напрегнати, а после надзърна над рамото на Корбет към вътрешността на потъналото в мрак убежище.
— Да, аз съм Хю Корбет. А вие, сър?
— Аз съм доктор Ормсби, бях лекар в Бейлиол Хол в Оксфорд. Сега прекарвам залеза на живота си в покрайнините на Мисълам. Накратко, сър, аз съм, или по-точно бях, личен лекар на лорд Скроуп. Основната ми грижа сега е лейди Хауиса.
Корбет се огледа. Слугите обикаляха наоколо под заповедите на домина Маргарет. Отец Томас крачеше напред-назад, увил броеницата около едната си ръка. Брат Грациан стоеше на пристана, притиснал устата си с пръсти, и изглеждаше напълно обезумял. Отвъд езерото се задаваше мастър Клейпоул. С него бяха и членовете на градския съвет, достолепни в обшитите си с хермелин мантии и проблясващи синджири, съответстващи на сана им. Кралският пратеник изпъшка и дръпна Ормсби за ръкава.
— Докторе, искам да останете тук. Същото се отнася и за вас, отец Томас, както и за вас, милейди — той посочи към игуменката. — Нека остане и лодкарят, който ви прекара през езерото.
Корбет хвана отпуснатата ръка на лейди Хауиса, която се беше вкочанила от студ. Клепачите на вдовицата потрепнаха, тя отвори уста да възрази, но после поклати глава.
— Не бива да оставате тук, лейди Хауиса — настоя Корбет и стисна леко ръката й. — Не, не, съпругът ви, Бог да го прости, е мъртъв, жестоко убит. Не бива да го виждате така. Вие — обърна се Корбет към домашната прислужница, — грижете се за господарката си. Милейди, трябва да тръгвате.
Лейди Хауиса кимна в знак на съгласие. Корбет изкачи стълбите, махна на Ранулф с ръка и служителят на Зеления печат застана до него на входа на убежището. Корбет извади меча си и удари с него по бронзовия гонг, който висеше на верига до вратата. Най-накрая се възцари тишина.