Едва беше направил няколко крачки, когато съжали за решението си да тръгне сам. От двете му страни се издигаха голи и мрачни дървета, а храсталаците бяха обвити с ледена покривка. След градския шум и оживлението на площада пълната уединеност на това място му се стори още по-потискаща. За да повдигне духа си, Корбет запя една голиардска песен45: „По пътищата бродя аз, изпълнен с мъка и тъга. До лудост неведнъж ме докарва бедността. Студент бях нявга и с радост бих се върнал към това…“ Той замълча и се усмихна на скръбните думи. Тъкмо се канеше да продължи да пее, когато на пътеката като сенки изникнаха три силуета с качулки на главите и маски на лицата. Вдигнаха дългите си лъковете със заредени стрели и се прицелиха в Корбет. Той спря, а ръката му се стрелна към меча под наметалото. Опита се да овладее надигащия се у него ужас. Кошмарът му оживя — беше хванат в капан и вероятно щеше да бъде убит на тази усамотена пътека. Тук ли щеше да намери смъртта си? Това ли бе сцената на последната му битка?
— Приятели — провикна се той, — каква работа имате с мен? Аз съм пратеник на краля.
— Знаем това, сър Хю. Просто искаме нещо от вас.
— Искайте тогава, приятели. Свалете качулките и маските си и говорете с мен като християни. Защо ви е да заплашвате кралски човек по кралските пътища? Това е държавна измяна, която незабавно се наказва със смърт.
— Няма да ви сторим зло, сър Хю. Само искаме да ви попитаме нещо — у вас ли е „Сангуис Кристи“?
— Как си представяте да се разхождам по тези усойни пътеки със скъпоценната реликва на краля? — Корбет разпери ръце. — Претърсете ме! Кръстът не е у мен и, преди да ме попитате, не го държа и в имението Мисълам. Сигурно сте чули, че лорд Скроуп беше убит, а ковчежето му — ограбено. „Сангуис Кристи“ е изчезнал. Мога да ви покажа писмо от краля, в което той изразява гнева си от случилото се.
Стрелецът отдясно на Корбет сведе лъка си, същото стори и този в средата, но този отляво все още държеше на прицел кралския пратеник.
— Приятели — пристъпи напред Корбет, — зададохте ми въпрос, сега и аз ще ви задам един. За какво ви е „Сангуис Кристи“ и защо го търсите у мен?
Отговор не последва. Лъкът на мъжа вляво още беше опънат, стрелата — заредена, а острият й връх сочеше към гърдите на Корбет. Човекът в средата заговори бързо на някакъв диалект, който Корбет чуваше за първи път. Стрелецът вляво свали оръжието си. Мъжът в средата тъкмо щеше да се приближи към Корбет, когато зад кралския пратеник се разнесоха викове и крясъци, а над главата му профуча стрела от арбалет и се заби в едно дърво. Кралският пратеник се обърна и видя към него да тичат Ранулф и Чансън. Служителят на Зеления печат вече зареждаше втора стрела в арбалета си. Корбет отново погледна към нападателите си, но те вече бяха изчезнали. Кралският пратеник махна ръкавиците си и избърса потта от лицето си, а после сведе поглед към земята и се опита да овладее дишането си. Стомахът му се разбунтува и му се повдигна, но когато Ранулф и Чансън стигнаха до него, вече беше успял да си възвърне самообладанието.
— Господарю! — Ранулф го сграбчи за рамото, завъртя го и го придърпа към себе си, а зелените му котешки очи светеха със студен блясък. — Не правете повече така! — прошепна той. — За Бога, господарю, та вие сте кралски служител! Как можахте да тръгнете сам по тази пуста пътека! Отвсякъде ни дебнат врагове, а вие се разхождате като някоя волна птичка!
— Ранулф е прав — обади се Чансън. — В провинцията е най-опасно, господарю, тук се спотайват какви ли не зверове и страховити същества.
— Млъквай! — озъби му се Ранулф.
Корбет се зарадва на намесата на Чансън. Намигна на коняря, махна ръката на Ранулф от рамото си и я стисна.
— Извини ме, Ранулф. Бях потънал в мисли и се заблудих. Осъзнах, че съм постъпил глупаво и съм се изложил на опасност още преди онези разбойници да излязат от храсталаците.
— Но те не бяха обикновени разбойници, нали? — попита Ранулф.
— Не, не бяха — съгласи се Корбет. — Търсеха „Сангуис Кристи“. Един Бог знае кои бяха, но срещата ми с тях ме наведе на мисълта, че може да съществува повече от един Сагитариус! — той се ухили. — Но сега, след като двамата ми храбри другари ми се притекоха на помощ, нищо не може да ни уплаши, нали?
Корбет се опитваше да си придаде смел вид, но веднага щом се върнаха в имението, се извини и се оттегли в стаята си. Приседна на ръба на леглото, а после се премести на едно ниско столче пред огъня. Свали ръкавиците и ботушите си, за да стопли измръзналите си крайници, затвори очи и прошепна една благодарствена молитва. Ранулф се качи с поднос с храна и напитки. Корбет отпи от купата с горещ бульон. Приятелят му я беше взел от кухнята, където приготвяха погребалното угощение.
45
Голиардите (или вагантите) са средновековни странстващи и, най-често от средите на или студентството, които възпяват природата и житейските наслади. — Б.пр.