Корбет и Ранулф внимателно поведоха конете си по скованата от лед пътека, нахлупили качулките си и увили лицата си в шалове, за да се предпазят от хапещия студ. Когато най-после стигнаха до изоставеното село, Ранулф беше едва ли не облекчен. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат беше убеден, че сатаната не живее в някакви си обвити в дим и огън подземни селения, ами в бялата пустош на вечната зима. Въоръжен или не, ездата през мрачното и усамотено поле единствено в компанията на Корбет, който си тананикаше някакъв химн, изправи Ранулф на нокти. Над него се носеха зловещите крясъци на гаргите, които прелитаха над горските поляни като черни ангели, а шубраците ги поемаха и ги превръщаха в ехо. Кралските пратеници спряха в запуснатото гробище, слязоха от конете си и ги вързаха. Студеният вятър стенеше в короните на дърветата и брулеше изпочупените кръстове и надгробни паметници.
— Свърталище на духове! — промърмори Корбет.
Приближиха се до погребалната клада. От нея беше останала само сива пепел, разнасяна от вятъра, и парчета обгорено дърво. Корбет се взря в останките, а после извади меча си и ги разрови. Приклекна, вдигна шепа прах и я остави да излети от дланта му.
— Защото — прошепна той, — пръст си и в пръст ще се върнеш47. Sic transit Gloria mundi — така преминава земната слава, Ранулф — рече Корбет и погледна тъжно спътника си. — Когато му дойде времето, всички ние се превръщаме в пепел.
Кралският пратеник изтупа праха от ръкавиците си и се взря в навъсеното небе.
— Но това не е краят, Ранулф. О, не! Хората имат душа, която продължава да живее и да жадува за вечната светлина. Кръвта си остава кръв и крещи за справедливост към Бога. Затова сме тук, където границата между видимото и невидимото става все по-тънка.
Ранулф погледна мрачно господаря си и посочи наоколо.
— Това ли е Божията справедливост, сър Хю?
— Не, Ранулф, не е. Това обаче е началото. А справедливостта ще възтържествува, когато и където Бог реши. Бъди сигурен, че Господ вижда всичко и от погледа му не убягва нито една пролята сълза, нито едно оскърбено дете, нито една покрусена жена и нито един мъж, с когото са се отнесли зле. Когато прецени, Бог слага край на всичко лошо, служейки си с нас, Ранулф. Държи ни близо до десницата Си и ни използва по неведомите Си пътища — рече Корбет и нахлупи качулката си още по-ниско. — Трябва да използваме разума си и дарбите, които Той ни е дал. Така че огледай се, Ранулф, и ми кажи какво липсва тук.
Спътникът му се озърна, а после сведе поглед към парчетата почерняло дърво и сивата пепел.
— Какво имате предвид, господарю?
— Костите — усмихна се Корбет. — Огънят поглъща всичко, освен човешките кости, Ранулф, а тук аз не виждам нито една костица. Някой е идвал в селото и е прибрал останките на тези клетници.
— Може да е бил отец Томас — предположи Ранулф. — А може и хората от Мисълам да са се смилили над мъртвите. Свободните братя са имали приятели в града.
— Възможно е — сви рамене Корбет. — Но нека първо се заемем с онзи стих: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“. Ти, Ранулф, започни да претърсваш първия ред гробове, а аз ще тръгна от последния.
— Какво търсим?
— Надгробна плоча — отвърна му Корбет. — С изображение на явяването на архангел Гавриил пред Девата в Назарет.
Ранулф се отдалечи, а храсталаците, които се виеха между гробовете, запукаха под ботушите му. Корбет тръгна от противоположния край на гробището. Беше зловещо преживяване. Между дърветата се стелеше мъгла и пълзеше към тях, сякаш душите на покойниците, които бяха живели и умрели тук, се носеха по въздуха, любопитни да разберат каква работа имат живите при мъртвите. Корбет вървеше между надгробните плочи и очуканите кръстове. Надписите и изображенията върху повечето от тях се бяха изличили. Гробовете пробудиха у кралския пратеник спомени за близките му, които си бяха отишли преди него — за родителите му, сестра му и първата му съпруга. Тъкмо беше започнал да нашепва една молитва, когато Ранулф се провикна. Корбет забърза към надгробната плоча в средата на гробището, където беше застанал спътникът му. Плочата беше много стара, но камъкът беше здрав. Имената и посвещенията бяха покрити с лишеи и мъх, но не и прекрасният медальон, на който се виждаше архангел Гавриил, разперил криле над коленичилата Дева.
— Господарю, вижте!