— Ако някой се е бил промъкнал в имението през нощта — обясни той, — би могъл да се скрие тук. Така стражата, която се е греела на огъня под дърветата в далечината, не би го забелязала. Спомнете си, че кучетата ги е нямало. И двете са били убити, за да не пречат на убиеца в онази кървава нощ. Какво ще кажеш, Пениуорт, би ли могъл да съзреш човек, който се е спотаил тук?
Лодкарят сви рамене.
— Дори не сме поглеждали насам — измърмори той.
— Разбира се, че не сте. В тази горичка обаче убиецът се е подготвил за своя удар. Носел е със себе си тояга — Корбет посочи към пръта в ръката на Ранулф. — Отрежи ми, моля те, една трета от него.
Ранулф изпълни молбата му с помощта на Пениуорт. После Корбет сграбчи тоягата и се запъти към брега на езерото.
— Господарю… — опита се да го спре Ранулф.
Корбет нагази във водата, като използваше пръта, за да проверява дълбочината. Почти веднага тоягата му се удари в някакъв камък и кралският пратеник внимателно се качи върху широката издатина отдолу. Водата там беше дълбока около една стъпка и стигаше почти до горния край на ботушите му. Корбет продължи да пристъпва внимателно в права линия. Ледената вода се плискаше около краката му, но камъкът беше широк и устойчив, а теченията не бяха силни.
— Прилича на брод — провикна се той. — Плитко е, а основата е стабилна!
Прътът му служеше добре. С него опипваше като слепец пространството пред себе си и чак тогава продължаваше. Когато стигна до средата на езерото, го обхвана лека тревога, но подводната скала се простираше далеч пред него. Освен това беше достатъчно широка, така че нямаше страшно, дори да се подхлъзнеше встрани. Пък и с приближаването към отсрещния бряг скалата ставаше все по-висока. Водата ставаше все по-плитка, докато накрая Корбет излезе на отсрещния бряг и стъпи върху покритите с лед храсталаци, опасващи острова. Кралският пратеник се обърна към спътниците си отвъд езерото и им се усмихна победоносно. Помаха им, а след това тръгна да се връща. По едно време тоягата му се заклещи в някаква пукнатина в камъка и сър Хю за малко да се подхлъзне, но в крайна сметка стигна невредим на другия бряг.
— Нищо работа! — възкликна Корбет. — Краката ми малко се намокриха, но не беше особено опасно.
— Ами ако трябваше да го направите през нощта? — попита Ранулф.
Корбет махна с тоягата си.
— Скрит зад дърветата, убиецът е можел да си свети с фенер. Освен това — той посочи към една от върбите — може да си е носел и въже.
— Разбира се — прошепна Пениуорт. — Отбелязал е мястото, от което е тръгнал, с фенера и е вързал единия край на въжето около някое дърво, а другия — около кръста си.
— Точно така! — Корбет потупа Пениуорт по рамото. — След това внимателно се е придвижил по издатината, търсейки опора с някаква тояга — също като мен. Няма значение, че е било тъмно — убиецът е бил в безопасност, докато е напипвал твърдия камък с тоягата си. А ако се е подхлъзнел или дори паднел, въжето е щяло да го спаси. Щял е да се изтегли обратно върху брода и да продължи нататък. Щом е прекосил езерото, убиецът е завързал някъде въжето, за да го използва и на връщане. Ето така нашият убиец се е добрал до Острова на лебедите.
— Ами убежището? — заекна Пениуорт. — Как е проникнал в него убиецът? Всички прозорци и врати бяха залостени. Трябваше да разбия капаците на онзи прозорец, за да влезем.
— Шшт! — Корбет отвори кесията си и сложи в ръката на лодкаря една сребърна монета. — Замълчи засега, Пениуорт! Това са кралски работи.
Лодкарят грейна при вида на монетата.
— Не знаех, че има брод — измърмори той.
— Само шепа хора са знаели — отвърна Корбет. — Предполагам, че преди много години тук са били изсипани камъни, които да послужат за опора на мост. По-късно мостът е бил разрушен или пък се е срутил сам. Каменните му основи обаче са изключително здрави — една грамада от разрушена зидария, чието съществуване е било известно на малцина и с течение на годините е потънало в забрава. Лорд Скроуп обаче си е спомнил за тях, докато е строил убежището си. Въпреки това е твърдял, че езерото може да се прекоси само с лодка, и всички са му повярвали. После, по някакво странно стечение на обстоятелствата, тъкмо това е довело до гибелта му…
Навън вече беше мръкнало, когато гостите на Корбет се настаниха около масата в голямата зала на имението Мисълам. Лейди Хауиса нареди на слугите да сервират лека вечеря на всички поканени, въпреки че Корбет я беше помолил да не го прави. Подиумът, на който беше поставена масата, се осветяваше от дълга редица свещници, в огромната камина гореше огън, а в ъглите на залата светеха мангали. Клейпоул, мастър Бенедикт, Ормсби, отец Томас и брат Грациан пристигнаха заедно и бяха любезно посрещнати от лейди Хауиса. Корбет се беше подготвил добре за срещата си с тях. Беше дал инструкции на Ранулф и Чансън и беше подредил върху масата необходимите документи. В торбата до стола му пък бяха всички пълномощни писма, които му бяха нужни. Ранулф също не беше дошъл с празни ръце — на пода лежеше портупеят му, а до него — малък арбалет. Въпреки това Корбет не смяташе, че ще се стигне чак дотам.