— Тази година трябва да присъствам.
Той се приведе напред.
— Защо?
— Церемонията ще бъде различна — отвърнах и толкова силно забих нокти в масата, че без да искам, обелих част от лака й. — Ще присъствам, защото именно тогава ще се състои съюзът.
— Знаеш ли какво представлява церемонията? — Шей също беше пребледнял.
— Не. Ритуалът на съюза се пази в тайна. Не знам почти нищо за него.
— Лошо — помърмори той. — Както всичко останало в цялата тази история.
— Престани, Шей!
Опитах да се върна към книгата си, ала той не се отказваше така лесно.
— Не виждам защо трябва да спазваш правилата толкова стриктно. От това, което чувам, Рен е излизал с половината град.
Изгледа ме предизвикателно, сякаш очакваше да избухна възмутено.
— Всеки го знае — отвърнах, без да вдигам очи от масата. — Но това няма значение. Изборът си беше негов. А и правилата за него са различни.
— Значи момчетата могат да правят каквото си искат, но момичетата трябва да слушат и да се подчиняват? — изсмя се той презрително.
— Аз съм алфа-вълчицата — отвърнах и сключих стъпала зад краката на стола. — Никой няма право да ме докосва. Така повелява Законът на Пазителите.
— Но Рен може да докосва когото си поиска? Защото на мен ми звучи точно така.
— Той е алфа-мъжкарят на глутницата. Ловът е в кръвта му — толкова здраво бях обвила крака около стола, че чух как дървото изпука; не исках Шей да изрече на глас въпроса, който вече можех да прочета по лицето му.
— Но нали и ти си алфа? Ловът не е ли и в твоята кръв?
Не отговорих; имах чувството, че цялата горя.
— А и аз те докоснах… — пръстите му потръпнаха, сякаш му се искаше и в момента да ме докосва.
„Дали ме желае толкова силно, колкото аз него?“
— Не трябваше да го допускам — отсякох и внезапно се почувствах изтощена. — Може ли да говорим за нещо друго?
— Не е честно… — той посегна към ръката ми, но аз се отдръпнах.
— Не става въпрос за това дали е честно или не. Традицията е такава. Пазителите държат извънредно много на традициите.
— Ами… — изречението му увисна във въздуха, недоизказано.
— Съюзът е твърде близо — казах и пъхнах ръце под масата. — Не съм свободна и за твоя информация, Рен вече не излиза с никого.
— Да не би да излиза с теб? — Шей рязко затвори лаптопа си.
— Не е толкова просто.
„Тъкмо напротив — съвсем просто е. Принадлежа на Рен, не на теб.“
Шей се отпусна в стола си.
— Не мога да го понасям. Държи се така, сякаш те притежава.
— Не го разбираш — безполезността на разговора започваше да ме измъчва. — А и ти повече няма да ме целуваш, Шей Доран.
— Не мога да ти обещая.
Извърнах се, надявайки се да не забележи руменината, плъзнала по лицето ми. Изобщо не исках да изтръгна подобно обещание от него, ала не аз решавах. „Трябва да сложа край на всичко това. Още сега.“
— Добре тогава — опитах се да придам ледена нотка на гласа си. — Предполагам, че все някак ще се научиш да живееш само с една ръка.
Той рязко свали ръце от масата.
— Не би го направила!
Разсмях се.
— Е, ти решаваш дали искаш да поемеш този риск.
Той потрепери и промърмори нещо неразбираемо под носа си.
— Не те чух — казах, мъчейки се да не обръщам внимание на разочарованието, което накара стомахът ми да се свие.
Отчаяно исках отново да ме докосне, като в същото време се сърдех и на него, и на себе си, задето се чувствам така.
— Просто е добре да знам, че започвам да хлътвам по една весталка10 — повтори той с помрачняло от гняв лице.
— Една каква?
— Любопитен исторически факт — отвърна той с хладна усмивка, от която настръхнах. — Друга групичка крайно привлекателни, ала неприкосновени девойки. Ако нарушели обета си за непорочност, ги погребвали живи.
— Погребвали ги живи?
Неволно потръпнах.
„Това ли ме очаква, ако Пазителите научат за Шей?“
Знаех, че ще има последствия, ако оставех да ме докосне друг, освен Рен, ала никога не се бях замисляла какви точно.
— А щастливецът, който изкусил свещената девица и я отклонял от задълженията й, бивал бичуван до смърт пред очите на всички — довърши Шей.
Изведнъж усетих ужасяваща празнина. Моето наказание може и да беше ужасно, ала мисълта за онова, което би могло да сполети Шей, бе многократно по-непоносима.
10
Весталки — жрици на богинята на семейството и домашното огнище Веста; избирани от съвсем ранна възраст, те прекарвали трийсет години в безбрачие. — Бел.прев.