Той тръгва към щанда с усмивка и го поздравява. Джуд само кимва в отговор. Погледът му, изпълнен с безпокойство и несигурност, се мести от мен на него и образно. Надявам се, не смята, че сме дошли тук да злорадстваме.
— Чудех се дали можем да поговорим… на някое по-спокойно място — казва Деймън и посочва дъното на магазина.
Джуд се поколебава, отпива от кафето мълчаливо, докато обмисля предложението. После хвърля празната картонена чашка в кошчето и тръгва пред нас към задната стаичка, която ползва за офис.
Настаняваме се мълчаливо — той зад старото си дървено бюро, а ние на двата стола срещу него. Наблюдавам Деймън, който се привежда напред и минава направо на въпроса:
— Предполагам, че сега вече наистина ме мразиш.
Дори и да се изненадва от думите му, Джуд с нищо не го показва. Свива рамене, обляга се по-удобно на стола и слага ръце на корема си. Дланите му почти закриват многоцветното изображение на мандала2 върху бялата му тениска.
— Не че те обвинявам — продължава невъзмутимо Деймън, без да откъсва очи от него. — Не отричам, че съм правил доста лоши неща през последните… — хвърля поглед към мен, при което за миг разкрива неудобството си да произнася цифрата на глас — шестстотин години.
После млъква отново, въздъхва и двамата вперваме погледи в Джуд. Той се отпуска и столът му се накланя назад. Известно време наблюдава тавана, скръстил ръце на тила си, без да казва нищо.
От неудобство започвам да се въртя на стола. Идеята определено не бе добра. Не трябваше да идваме тук, не и по този начин…
Джуд обаче само се обляга на бюрото, отмята косата от лицето си и добавя:
— Сериозно ли говориш? И как е?
Деймън издава някакъв странен звук — нещо средно между сумтене и смях. Напрежението изчезва от лицето му, тялото му се отпуска, а в очите му се появяват весели искрици. Прехвърля крак върху крак, свива рамене и отвръща:
— Ами как да ти кажа… с една дума, дълго. — Замисля се за миг, после продължава: — Струва ми се, че е изминало много, много дълго време.
Разсмива се и в ъгълчетата на очите му се появяват фини бръчици. Джуд леко повдига вежди с интерес и Деймън се подчинява на неизреченото желание.
— Честно казано, малко е уморително. А понякога е доста повече от малко… Имаш чувството, че обстоятелствата са те надвили, особено когато наблюдаваш повтарянето на едни и същи грешки и слушаш отново и отново същите глупави извинения за тях. А това са само грешките, които аз съм правил…
Поклаща глава, потънал в спомени за събития, за които повечето хора научават от учебниците по история. После лицето му се разведрява, очите му просветват и той се усмихва отново:
— От друга страна, имаше и прекрасни моменти, изпълнени с красота и удоволствие. А те карат човек да чувства, че неприятностите са си заслужавали. Не си ли съгласен?
Джуд кимва, но, изглежда, че все още обмисля думите му, а не се съгласява с тях. Това обаче се оказва достатъчно за Деймън, който продължава:
— Защо питаш? Интересува ли те наистина? Искаш ли да опиташ?
Двамата с Джуд го поглеждаме сепнато. Не можем да преценим дали се шегува, или говори сериозно.
— Защото мога да те уредя, ако искаш. Познавам един тип…
Едва тогава устните му се извиват в усмивка, а аз с облекчение се отпускам на стола.
— Истината е — продължава Деймън, отново напълно сериозен, — че е едно и също. Аз може да живея няколко века, а ти само няколко десетилетия, но в крайна сметка и двамата се занимаваме само с онова, което е пред нас. Или по-скоро, с онова, което е извън обсега ни.
Известно време седим мълчаливо. Аз съм вперила поглед в коленете си, защото се чувствам толкова неловко, че не смея да гледам другаде. Знам, че именно заради това дойдохме и Деймън е готов да поднесе каквито и отговори или извинения да поиска Джуд, и въпреки това ми е неудобно.
2
В будизма мандала е графичен символ на Вселената, божествена сфера, сакрална обител на божествата, изобразена като кръг или диаграма — Б. пр.