Тя изведнъж се озова във висините, като че ли единствено само с волята си победи все още блестящата на небето светлина.
С удоволствие гледах голата й фигура, която се белееше в нощното небе. Аз я виждах ясно, защото очите на Наблюдателите са зорки. Тя беше вече на височина пет нейни ръста и крилете й се разпериха в цялата си ширина, като засенчиха кулите на Рам. Тя ми помаха. Изпратих й целувка и думи за обич. Наблюдателите не се женят, те нямат и изкуствено отгледани деца, но Евлуела ми беше като дъщеря и аз се гордеех с нейния полет. Ние странствахме заедно само една година, откакто се срещнахме в Егапт, но аз имах чувството, като че ли съм я познавал през целия си дълъг живот. От нея към мен преминаваха нови сили. Не зная какво преминаваше от мен към нея. Спокойствие? Знания? Върволицата на дните, когато нея още я нямаше на този свят? Единствено се надявах, че тя ме обича така, както я обичам аз.
Тя беше вече високо в небето. Тя кръжеше, рееше се, пикираше, правеше пируети, танцуваше… Дългите й черни коси бяха готови да се отскубнат от главата й. Тялото й се оказа случаен придатък към тези огромни криле, които се преливаха и блестяха, трептяха и сияеха в нощта. Тя литна още по-високо нагоре, наслаждавайки се, че се е откъснала от плена на земното притегляне, като ме караше все повече да чувствам своята прикованост към земята. Изведнъж рязко, като тъничка ракета, тя се втурна по посока на Рам. Аз видях босите й крака, кранчетата на крилете й и ето че не можах да различа нищо повече.
Въздъхнах. Пъхнах ръце под мишниците, за да се стопля. Как ставаше така, че аз чувствах зимен студ, а момичето Евлуела можеше гола да се рее във въздуха?
Беше настъпил дванадесетият час от двадесетте и това беше времето за моето Наблюдение. Приближих се до количката, отворих калъфите и приготвих инструментите. Някои цифри бяха пожълтели и избелели; стрелките, на индикаторите бяха изгубили луминесцентното си покритие; нетна на морска сол покриваха калъфите отвътре — спомен за времето, когато в Земния Океан ме нападнаха пирати. Изтърканите и напукани лостчета и превключватели привично се обръщаха под ръцете ми, когато започнах подготовката. Първите молитви — за мозък, освободен от странични мисли и готов да възприема; след това — за сродство с всички инструменти, още една — за внимателно наблюдение, за търсене на враговете на човека звездното небе. Такова е умението ми, моят занаят. Въртях ръчки и натисках клавиши, изхвърлих от главата си всички мисли, готвех се за превръщането ми в придатък към моите инструменти.
Аз почти престъпих прага и се намирах в първата фаза на наблюдение, когато един дълбок звучен глас попита зад мен:
— Е, Наблюдателю, как си?
Втора глава
Прислоних се към количката, не бива така рязко да отвличат човек от работата му. Това е винаги болезнено. За миг в сърцето ми се впиха нокти. Лицето ми потъмня, пламна; очите ми не виждаха нищо, устата ми се напълни със слюнка. Побързах, колкото ми беше възможно, да взема предпазни мерки, за да забавя метаболизма и да се изключа от своите инструменти. Обърнах се, доколкото можах, прикривайки треперенето ей.
Хормон, третият член на нашата малка компания, стоеше, като се зъбеше весело и наблюдаваше недоволството ми. Не можех да му се сърдя. Не бива да се сърдим на необвързаните2, каквото и да стане.
Произнесох насила през стиснати зъби:
— Твоите издирвания увенчаха ли се с успех?
— И то голям. Къде е Евлуела?
Посочих нагоре. Хормон кимна.
— Е, какво откри? — попитах аз.
— Този град, със сигурност, е Рам.
— Никой не се и съмняваше в това.
— Аз се съмнявах, но сега има доказателства.
— Така ли?
— В кесията. Виж.
Той извади от туниката си своята кесия, сложи я на земята до мен и я разтвори широко, за да може да бръкне там с ръка. Като си мърмореше под нос, той започна да вади нещо тежко отвътре, нещо тежко от бял камък: дълъг мраморен цилиндър, както видях сега, дълъг и разяден от времето.
— От храма на императора на Рам! — възхитено възкликна той.