Оставаше само едно — да иде на пазара и да работи като докер. Така и направи. Но след като поблъска два дни, разбра — не му е там мястото. Самият труд не го смущаваше. Това си беше като в поговорката — търпи и ще свикнеш. Душата му отравяха така наречените колеги докери, които не можеха и час да изкарат, без да обърнат по половин водна чаша водка. Че и по цяла.
Независимо от професията си, в която не минаваше без сажди и дим и речна тиня, Сергей Козлов имаше нежна душа, отвращаваше го всичко грубо. Той и в киното влезе, защото искаше да служи на нещо възвишено. Киното му се струваше такова място, където всичко най-хубаво от него ще се прояви и ще разцъфти. Не надценяваше професията си, макар да разбираше, че тя направо „измъква“ някои калпави филми.
В края на краищата се наложи да бяга от пазара. Светла на не го разпитваше какво се е случило там, преживяваше мълчаливо. Гледаше го с тревога, страхуваше се да не се пропие.
Но той не се пропи. По цели дни се търкаляше на дивана и тъпо гледаше екрана на телевизора, като ставаше само колкото да се наяде или да смени касетата във видеото. И мълчеше. Постоянно мълчеше, а на всички въпроси отговаряше едносрично: „Да“, „Не“, „Не знам“.
И със сина му Альошка се отчуждиха. На кой малчуган ще му хареса, че неговият баща, с когото е свикнал да се гордее, се търкаля по цели дни на дивана небръснат, мрачен, полузаспал. Отначало той се въртеше край баща си, питаше го за нещо, но кое момче няма да се обиди от такива отговори: „Да“ или „Не“, или „Не знам“…
И синът му престана да го безпокои.
Альошка беше на осем години. Сергей го кръсти така в чест на Алексей Инсаров: тогава още не знаеше, че така ще се разминат пътищата им, че ще станат най-зли врагове. И така се получава в живота…
Две седмици след като Светлана си отиде, някакъв непознат мъж позвъни по телефона на Сергей и предложи да се срещнат. Разговорът беше странен.
— Ало! — произнесе плътен баритон, съвсем непознат на Сергей. — Господин Козлов ли е?
Преди това никой не беше го наричал „господин“.
— Да — отговори той.
— Здравейте. Моята фамилия нищо не ви говори, но ще се представя все пак — Кравцов.
— Наистина — каза Сергей — вашата фамилия нищо не ми говори.
— Няма значение — отговори непознатият. — Имам към вас делово предложение. Можем ли да се срещнем и да го обсъдим?
— Аз не пия — отвърна му Сергей.
Мъжът добродушно се разсмя.
— Прелест — каза, когато свърши да се смее. — Имате не лошо чувство за хумор. Мисля, че ще се сработим. Даже съм сигурен.
— Конкретно какво можете да ми предложите? — попита Сергей. — Аз съм каскадьор, но в киностудиите не ме обичат. Казват, че работя непрофесионално. Наясно ли сте с това?
— О, да! Наясно сме. Дори не можете да си представите доколко сме наясно с всичките ви дела.
Сергей застана нащрек.
— В какъв смисъл?
— В най-прекия — отвърна му Кравцов. — Например знаем, че вече няколко месеца нямате постоянен източник на доходи.
— Не съм само аз така.
— Знаем още, че вашата съпруга ви е напуснала.
— Това и съседите ми го знаят.
— И че Инсаров ви е врътнал кранчето навсякъде.
— Вие наистина знаете много за мен.
— Е, какво — споразумяхме ли се?
— За какво? — учуди се Сергей.
— Засега само за срещата — каза Кравцов. — Останалото на четири очи.
Сергей се обърка и проточи неуверено:
— Ами… не знам.
— Между другото — сякаш изведнъж си спомни Кравцов, — забравих да ви кажа. Стига само да се съгласите да се срещнем, и печелите петстотин долара. Независимо как ще завърши разговорът ни.
— Как така?!
— Много просто, Сергей Вениаминович. Вие идвате на срещата и аз ви връчвам петстотин долара само защото сте дошли. А след това започваме да разговаряме.
— Ами ако взема парите и веднага си тръгна?
Сергей усети, че събеседникът му на другия край на линията се усмихва.
— Вие, разбира се, сте любопитен човек — каза Кравцов. — Но, повярвайте ми, струва си да ни изслушате. В края на краищата ние ви предлагаме да работите по специалността си. Така да се каже, точно вашия профил. Можете ли поне да ни изслушате?