— Съвсем правилно. Жена ми поддържа моето решение.
За миг Сергей си помисли, че напразно каза за Светлана, но тя с поглед го ободри: браво, Серьожа, точно така!
Той се почувства по-уверено.
— Жена ви ли? — попита Кравцов. — Е, какво пък, Сергей Вениаминович. Не можем да ви принудим. Но на срещата все пак ще дойдете.
— Не.
— Да, Сергей — възрази Кравцов. — Това е във ваш интерес, повярвайте ми.
— Ние по-добре знаем кое е в наш интерес.
— Понякога хората имат склонността да грешат — забеляза Кравцов. — Какво е семейното щастие? Илюзия. Всичко се променя с такава бързина, че по неволя съжаляваш после за много неща. Не е ли така?
— Какво имате предвид?
— Всичко в тоя свят е мимолетно, Сергей. Съвсем доскоро вие бяхте без семейството си и нещастен. Сега имате семейство и сте щастлив. Но кой може да гарантира за бъдещето? Всичко може пак да се обърне.
Намекът беше повече от прозрачен. Недвусмислено го заплашваха.
— Добре — реши Сергей. — Ще дойда. Но ви уверявам, че е безполезно. Както се казва, скъсах с това.
— Ще продължим темата — отвърна Кравцов. — Доскоро.
— Какво? — изплашено попита Светлана, когато той остави слушалката.
Сергей я успокои:
— Всичко е наред, любима. Последна среща, с нищо обвързваща. Прощален поклон. И край.
Тя потрепери:
— Страхувам се, Серьожа.
— Недей — усмихна й се той. — Всичко ще се оправи, ще видиш.
Но той самият не беше много сигурен в това.
— Нас не ни напускат, Сергей Вениаминович. — Кравцов го гледаше твърдо и в очите му имаше нескрита заплаха. — Поканих ви тук само за да ви обясня някои елементарни истини. По телефона беше малко трудно да стане.
Те седяха в малкото кафене на Ординка. Салончето беше уютно, нямаше хора, ако не се брои някаква случайно влязла двойка.
Сергей беше настроен решително. Цялата нощ си говориха със Светлана и въобще изработиха линията му на поведение.
— Вече ви изложих всичко — каза той, като избягваше погледа на Кравцов. — Сами казвате, че всичко на тоя свят си има край. Смятайте, че съм приключил.
Кравцов отпи от кафето си.
— Разбира се — съгласи се той, — прав сте, че всичко на тоя свят си има край. Все някога ще настъпи краят и на нашето сътрудничество. Но позволете да отбележа…
— Той вече настъпи — прекъсна го Сергей. — Решението ми е твърдо.
— Не бива да ме прекъсвате — каза Кравцов. — Вие забравяте нещо съвсем просто.
— Какво?
Кравцов се наведе през масичката и като гледаше от упор Сергей, каза:
— Вие не можете да вземате решения, Сергей Вениаминович. — Той пак се облегна на стола си, отпи от кафето и каза: — Просто не можете нищо да решавате. Решенията вземат тези, които ви плащат. А те се нуждаят от услугите ви. Разбрахте ли ме?
— Грешите — упорито държеше на своето Сергей. — Всичко, за което сега говорим, е моят живот. Моят и на семейството ми. А това значи, че решенията вземам аз. И нямате нищо, което би ме принудило да се откажа от решението си.
— Така ли мислите?
— Да — потвърди Сергей. — Така мисля.
— И жена ви ли смята така?
— Да. Ние взехме заедно това решение.
— Похвално — кимна Кравцов. — Много хубаво, че семейството ви е толкова задружно. Вие май имате и син? Альоша ли се казваше?
Сергей почувства как у него се надига вълна от ненавист.
— Ти какво? — каза той и се надигна от мястото си. — Заплашваш ли ме? Какво можеш да направиш на сина ми, скапаняк такъв?
Гневът му беше страшен. Но това не направи никакво впечатление на Кравцов.
— Сядай, глупако! — изведнъж заповяда той рязко. — Сядай, казах!
Сергей дишаше тежко.
Кравцов, вампирът му с вампир, пак заговори изключително вежливо:
— Седнете, Сергей, моля ви.
Сергей седна на стола си.
— Какво имаше предвид, когато говореше за сина ми?
Кравцов небрежно запали една цигара от кутията „Марлборо“ и издиша дима към тавана.
— Господ здраве да му дава на сина ви — отвърна накрая той. — Нима ни мислите за такива зверове? Я стига. Успокойте се преди всичко, Сергей. Синът ви ще бъде следващият.
— Какво значи „следващият“? — Сергей трепереше целият. Този гад го заплашваше, седеше си най-спокойно насреща му и го заплашваше!