— Разбрахте ли какво стана? — подхвана Шийлдс.
— Сблъскахме се. — Отговорът долетя едва чуто. — Бях на палубата. От мъглата изскочи друг кораб. Потопи носовата част откъм нашата страна. — Бащата замълча, извади носна кърпа и започна да попива кръвта от лицето на мъртвото момиче. — Марта ме беше помолила да я заведа в Англия. Майка й беше против, но аз я склоних. О, боже, ако съм знаел… — Гласът му заглъхна.
— Нищо не можете да направите вече — каза Шийлдс. — Сега трябва да спасите себе си.
Бащата се обърна бавно и го погледна с невиждащи очи.
— Аз я убих — прошепна той със сипкав глас.
Шийлдс не беше свършил. У него се надигна гняв и лумна с пламъка на отчаянието.
— Чуйте ме добре! — викна той. — При корабокрушението се загуби ръчно куфарче с документ, който трябва да стигне до Външното министерство в Лондон! — После изкрещя: — Моля ви, намерете го!
На няколко крачки от тях водата се завихри на малки водовъртежи. Секунди ги деляха от потопа, който щеше да ги погълне. Приливната вълна беше замърсена с нефт и въглищен прах, а нощният въздух навън се раздираше от виковете на хиляди давещи се хора.
— Моля ви, изслушайте ме, докато все още има време — примоли се Шийлдс. — Дъщеря ви е мъртва. — Той удряше с юмруци по стягащата го стомана, без да обръща внимание на болката от разкъсващата се кожа на ръката му. — Тръгвайте, преди да е станало твърде късно. Намерете куфарчето и го вземете със себе си. Предайте го на капитана — той знае какво да прави по-нататък.
Устните на бащата потрепнаха и се отвориха.
— Не мога да оставя Марта сама… тя се страхува от тъмнината… — Той мънкаше, сякаш се молеше пред олтар.
Това беше краят на надеждите му. Съсипаният от скръб баща изпадна в делириум и вече нищо не можеше да го разчувства. Той се наведе над дъщеря си и я целуна по челото. После избухна в неудържим плач.
Колкото и да беше странно, силното безпокойство напусна Шийлдс. Приемайки провала и смъртта, страхът и ужасът вече не значеха нищо за него. През няколкото кратки мигове, които му оставаха, той се промъкна отвъд границите на действителността и видя нещата с необичайна яснота.
Някъде дълбоко от дъното на кораба се чу експлозия — бяха избухнали котлите. Корабът се прекатури на дясната си страна и потопи първо кърмата във водната маса. От момента на сблъсъка в ранното утро до изчезването му от погледите на масата народ, която се мъчеше да се задържи на повърхността на ледената вода, бяха минали по-малко от петнайсет минути.
Часът беше 2:10 сутринта.
Шийлдс не направи опит да продължи да се бори, да поеме дълбоко въздух, за да отложи идването на неизбежното с още няколко секунди. Отвори уста и погълна водата с вкус на водорасли, задавяйки се, когато тя изпълни гърлото му. И потъна в безвъздушната гробница. Давенето и мъчението не продължиха дълго; съзнанието му угасна.
3.
Нощ в ада, помисли си Сам Хардинг, продавач на билети в „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“, както стоеше на перона на гарата и наблюдаваше как тополите, ограждащи релсите, се превиват надве от неудържимите пориви на силната буря.
Това беше краят на горещата вълна, която бе изсушила щатите на Ню Ингланд; „най-горещият май от 1880 година насам“, бе обявил седмичният вестник на Уакетшър с големи червени букви. Светкавици раздираха зазоряващото се небе с назъбени форми, придружени от рязко спадане на температурата с двайсет и четири градуса за един час. Хардинг потрепери, когато от внезапната промяна вятърът го зашиба по памучната риза, мокра от потта, избила от непоносимата влажност.
Надолу по реката се виждаха светлините на редицата шлепове, които си проправяха път по насрещното течение. Едно след друго жълтеникавите им мъждукания се скриваха, докато шлеповете минаваха под носещите колони на големия мост, после отново се появяваха.
Гарата, която обслужваше Хардинг, се намираше във външния пояс на града, или по-точно на селото, където релсите се пресичаха в кръстовище. Основната железопътна линия вървеше на север към Олбани, а отклоненията извиваха на изток над моста на река Довил-Хъдсън в посока към Кълъмбиявил, където се разклоняваха на юг към Ню Йорк Сити.