— Ще се набъркате в това, мистър Бама?
— Не може да не ме видите — отговори той. — Просто погледнете нагоре. Аз ще съм човекът в самолета.
25.
САМ СЕ СЪБУДИ като в мъгла след една неспокойна нощ, но без сънища. Имаше дразнещото усещане, че нещо важно е насрочено за утре. В съда ли трябваше да се яви? Дали не трябваше да подаде иск? Или пък някакъв адвокат го е призовал да даде показания под клетва заради апелационна жалба? Но нищо не се оформи ясно, а проклетата прислужница беше забравила и кафето, и да го вдигне. Тази жена ставаше все по-немарлива. Наполовина бе взел решение да я уволни, но не можеше да си спомни името й. Тогава се сети, че вече го е направил. Преди дванадесет години. После си спомни: мисис Паркър.
Това беше жената, която трябваше да уволни. Кога чернокожите станаха толкова арогантни? Вече нямаха уважение. Беше прост случай на просто ерозиране на правилата, докато не остане нищо освен хаос и анархия. Тогава си спомни малката Шайрил.
Стана, затътри се да си вземе душ и се облече. Спомни си за фланелката, но забрави долните гащи. Така продължи няколко часа: чувстваше тъга и болка, че не е на себе си. Знаеше, че не е с всичкия си, но някак си не можеше да се измъкне от този коловоз, който беше един вид инфантилна ограниченост, едно несъзнателно съсредоточаване върху дреболиите. Искаше му се да заплаче: къде отиде мозъкът ми? Кой го взе?
Най-накрая полъх на яснота го обгърна в средата на следобеда и всичко за кратко си дойде на мястото. Чувстваше се отново здравомислещ, спокоен и умен. Възползвайки се, той бързо слезе в мазето и си спомни, че беше обещал на Боб Лий Суагър да намери доклада си до службата по съдебна медицина заради убийството на Ърл Суагър. Но то трябваше да почака. Това беше толкова по-интересно. Той взе папката, в която беше погледнал вчера, и този път наистина се задълба, прелиствайки документите с лекотата на професионалист, и започна да проучва делото срещу Реджи Джерард Фулър.
Всичко съвпадаше. Днес може и да не издържи, когато правилата за допускане на доказателства са много по-строги и фактът, че инициалите на Реджи бяха Р.Дж.Ф. и че те бяха открити на джоба, смачкан в ръката на Шайрил, можеха да представляват основателна причина за издаване на заповед за обиск. Но със сигурност и тогава бяха, както дори съдията Харисън потвърди. Сам изпита моментно удоволствие: бога ми, направих го по правилата. Няма нужда, когато се обърна назад, да се срамувам, че някъде съм кривнал от пътя, че съм заобиколил, че съм подправил това или онова или съм лъгал: не, сър. Законът си е закон. Законът винаги е прав.
И законът погледна ризата и кръвта по нея, и липсата на алиби у Реджи и каза: „Реджи Джерард Фулър го е направил.“
Беше удовлетворен. Какво друго би могъл да направи? Нямаше други папки с документи. Същинските доказателства изгоряха в онзи проклет пожар през 1994. Нищо друго не можеше да се научи.
Но тогава… о, едно малко гризване на съмнение. Малко колебание, леко потрепване, лек спазъм.
Спомни си онази нощ и своите действия. Онова, което хвърляше най-голяма сянка върху случая, бяха инициалите Р.Дж.Ф. Щом веднъж идентифицираха Р.Дж.Ф. (наистина направено, преди да се съсредоточи напълно върху него), случаят разви странна инерция, която не можеше да бъде спряна. Това беше толкова тлъсто, огромно доказателство, подобно на осемстотинфунтовата горила33 от пословицата, която сяда където си иска. То формираше всички мисли, всички тълкувания, цялото разследване, превърна се в централния принцип на организация на делото, реалност за сетивата, която не може да бъде избягната.
Всъщност той беше изиграл дори това почтено. Прекара цял ден с Бети Хил, градската телефонистка, преглеждайки телефонните абонати, за да се увери дали случайно няма друг Р.Дж.Ф. с какъвто и да е цвят или пол. Нямаше. Беше отишъл в градския регистър по гражданското състояние, за да търси друг Р.Дж.Ф., който може и да не е в телефонния указател. Беше обиколил всеки мотел на сто квадратни мили околовръст, за да търси друг Р.Дж.Ф. в района. Нямаше подобно нещо.
Този Р.Дж.Ф. — той беше чудовището.
Тогава на Сам му хрумна: ами ако не е имало Р.Дж. Ф.? Да предположим, че никога не бяхме намерили този Р.Дж.Ф.? Щяхме ли някога да свържем Реджи с убийството? Не, не мислеше, че биха го направили. Ако не беше спазмът на умиращото момиче и бесът на яростното момче, случаят можеше никога да не бъде разрешен.
Но тогава си помисли: представи си едно разследване без тежестта на това откритие, което не би било деформирано и насочвано от него, което напредва напълно естествено и води накъдето си иска, ако изобщо доведе донякъде. Разбира се, не можеше да си представи подобно нещо: Р.Дж.Ф. го правеше невъзможно.