— Съжалявам, сър — каза Боб и след това трябваше да зададе следващия въпрос. — Какво стана с полковника?
— Някой му взриви задника — отговори Чарди с глас, който казваше, че не иска да му бъдат задавани повече въпроси.
— Мога ли да ви попитам още нещо?
— Давай, сержанте.
— На какво беше способен Френчи Шорт? По заповед или без заповед, какво би направил?
Чарди се замисли малко. Най-накрая отговори:
— Всичко. Беше способен на всичко. Истината е, въпреки че името му е на табелка на стената в Лангли, че Френчи ме продаде на руснаците през 1974, когато бях в Кюрдистан. Имаше неприятни последици. Той нямаше съвест. Беше велик човек, способен на големи злини. Тази комбинация не е толкова рядко срещана. Каквото и да си мислиш, че е направил, вероятно е така. Че дори и по-лошо.
— Говорил ли е някога за една задача в Арканзас през петдесетте? Операция на Управлението, незаконна и включваща инфрачервени прибори?
— Сержанте, той никога не говореше за миналото. И ако си го виждал как действа, не би искал да знаеш за него.
— Да, сър. Много благодаря.
— Добре ли си, сержанте? Имаш ли нужда от помощ или нещо друго?
— Не, сър. Добре съм. Вие ми казахте онова, което трябваше да знам.
— Късмет, сержанте. Semper Fi38.
— Semper Fi, сър.
Той се обърна към Ръс:
— Добър човек. Но, по дяволите, сега накъде?
— Например на вечеря — предложи младежът.
— Добре де, добре.
Те отидоха в мотелския ресторант и седнаха. Боб поръча бъргър с кашкавал, а Ръс салата от риба тон. Боб не можеше или не искаше да говори. Ръс никога не бе срещал подобен човек. Той просто се заключваше, неподвижен, почти като заспал, лицето му мрачно и бдително, очите внимателни, а по чертите му бе изписано недвусмислено „влизането без разрешение забранено!“. Той само се преструваше, че яде. Ръс предположи, че го измъчваше нещо, свързано с Чарди или Френчи, или изгубената война и мъжете, които тя погълна.
— А, имам една идея — обади се той.
— Какво?
— Казах, че имам идея.
— Боже опази — каза Боб.
— Френчи Шорт е умрял. Ти няма да измъкнеш нищо от Управлението и това е ясно. Така че трябва да започнем от това, което имаме. Нашият първи принцип: баща ти е знаел нещо. Това го е убило. Е, мисля, че трябва да открием всички все още живи, с които е говорил през последния си ден. Не случайните, а приятелите му. Майка ти вече я няма. Сам — с него вече говорихме и той нищо не каза. Но не спомена ли…
Боб кимна.
— Мис Кони — каза той. Нея също си я спомняше въпреки многото години оттогава. Впечатляващо красива жена на петдесетина години, която беше дошла от изток и бе омъжена за Ренс Лонгейкър, провинциалния аристократ, а после овдовя. Тя имаше син, но той също умря млад. Имаше един вид ореол на обречена: всички, които познаваше и обичаше, бяха умрели. Въртяха му се някакви спомени как се връща у дома в отпуск някъде в началото на шейсетте преди войната и някой каза (може би майка му?), че си е тръгнала, за да се върне вкъщи. Не, тогава майка му беше вече мъртва. Сам. Сам я познаваше.
— Сега трябва да е около деветдесет — отбеляза Боб, — и то, ако е жива. И ако не си е изгубила ума, а ние успеем да я намерим. И ако пожелае да говори.
— Може би Сам знае къде е отишла.
— Щеше да каже нещо. Останах с впечатлението, не знам защо, че между тях може да е имало нещо, но е свършило зле. Той никога не говори за нея.
— Аха — каза Ръс и загреба от салатата си.
— По дяволите, момче, ти никога ли не ядеш месо?
— Не е добре за теб.
— Ха, не ми е причинило никаква вреда. А съм на петдесет и ще преживея още два или три дни, ако имам късмет.
Най-накрая Боб се усмихна и Ръс разбра, че отново се шегува.
— Но това е добра идея — продължи той. — Дори много добра. Може би Сам знае. Нали ще бъде чудесно? Ще му се обадим тази вечер. Може и да е намерил онзи доклад на съдебния лекар или каквото там беше.
Те се върнаха обратно в стаята и се обадиха, но никой не вдигна. Ръс опита още десет пъти.
— Чудя се, къде ли е дъртото копеле? — каза Боб.
— Може да си е намерил ново гадже.
Най-накрая на сутринта някой вдигна у Сам. Гласът, донякъде познат, смути Боб.
— Сам? О, опитвам се да се свържа със Сам Винсънт.
— Кой се обажда, моля?
— Ъъъ, казвам се Боб Лий Суагър и…
— Боб! Боб, аз съм Джон Винсънт, най-големият син на Сам.
Боб знаеше, че Джон е лекар в Литъл Рок. Познаваше и тона, този тих изтощен тон, който в своята отдалеченост предаваше лошата новина.
— Нещо не е наред ли?
38
Съкращение на латинското Semper Fidelis (Винаги верен), девиз на морската пехота. — Б.пр.